Но Рут не се остави да бъде измамена. Когато минаваше покрай мен, свирепо ме погледна.
Така че, когато, водени от Родни, ние тръгнахме да търсим офиса, в който месец по-рано бе видял „възможното аз“ за Рут, настроението ни беше още по-лошо от преди. Родни пък непрекъснато бъркаше улиците, от което не ни ставаше по-весело. Поне четири пъти уверено свиваше в някоя пресечка на главната, ние тръгвахме след него, ала скоро магазините и офисите свършваха и се налагаше да се връщаме. По едно време Родни започна да се държи отбранително и стана ясно, че е готов да се предаде. Тогава внезапно открихме онова, което търсехме.
За пореден път се връщахме обратно към главната улица, когато Родни неочаквано спря. После мълчаливо посочи офиса отсреща.
Да, беше същият. Не точно като на рекламната фотография в списанието, което намерихме на пътя, но нещо много подобно. Стъклената витрина започваше почти от тротоара, така че всеки минувач можеше да види просторното помещение с отворено планиране, в което десетте работни маси бяха нахвърляни във формата на буквата „Г“. В големи саксии растяха палми, оборудването блестеше, а върху бюрата изящно се извиваха поставките на настолните лампи. Служителите се движеха от бюро на бюро, опираха се на леките прегради, бъбреха, шегуваха се, а някои бяха доближили столовете си на колелца един до друг, пиеха кафе и си хапваха сандвичи.
— Гледайте! — възкликна Томи. — Сега са в обедна почивка, а никой не излиза навън. Разбирам ги много добре.
Ние не откъсвахме поглед от този елегантен, уютен, затворен в себе си свят. Извърнах очи към Рут и забелязах, че погледът й неспокойно се спираше от лице на лице.
— Да, Род, забележително — обади се Криси. — И така, на кого си се спрял?
Думите й прозвучаха почти саркастично, сякаш бе сигурна, че цялата история ще се окаже празна работа. Ала Родни тихо отвърна с треперещ от вълнение глас:
— Ето я. Там, в ъгъла. В синия костюм. Разговаря с пълната жена в червено.
Сходството не беше очевидно, но колкото повече гледахме, толкова повече се убеждавахме, че Родни има някакво основание за твърдението си. Тя беше петдесетгодишна жена с добре запазена фигура. Косата й бе по-тъмна от тази на Рут — вероятно я боядисваше — и беше опъната на тила й на опашка, както обикновено правеше и Рут. Тя се смееше на думите на приятелката си в червената рокля и в лицето й, особено когато преставаше да се смее и отмяташе главата си назад, се забелязваше не просто лека прилика с Рут, а нещо много повече.
Ние дълго я гледахме, без да промълвим и дума. После внезапно осъзнахме, че двете жени в другия край на помещението ни бяха забелязали. Едната вдигна ръка и неуверено ни помаха. Това развали магията, ние си плюхме на петите и с панически кикот хукнахме да бягаме.
Спряхме се чак на другия край на улицата и възбудено заговорихме един през друг. Само Рут мълчеше и не отваряше уста. В онези минути бе трудно да разгадаеш изражението на лицето й: на него бе изписано не точно разочарование, ала не беше и въодушевление. Полуусмивката й би могла да се появи върху лицето на майка в едно най-обикновено семейство, която обмисля ситуацията, докато в същото време децата й вдигат врява и скачат около нея с желанието да чуят: „Да, имате разрешението ми.“ В общи линии, ние се надпреварвахме кой пръв да сподели впечатленията си с останалите и за моя радост честно мога да кажа, както и останалите, че жената, която бяхме видели, бе напълно реална кандидатура. Истината беше, че всички почувствахме облекчение, защото, без самите да го осъзнаваме напълно, докато търсехме въпросния офис, бяхме готови да преживеем и разочарование. Ала сега можехме спокойно да се върнем във Фермата, Рут имаше пълно право да се вдъхнови от видяното, а ние с чиста съвест можехме да я подкрепим. Пък и животът, който жената очевидно водеше в офиса, толкова много наподобяваше разказите на Рут! Независимо от всичко случило се помежду ни през деня, дълбоко в себе си никой от нас не искаше Рут да се завърне във Фермата обезверена и в онзи миг чистосърдечно смятахме, че нищо такова не може да се случи. И съм сигурна, че всичко би било наред, ако бяхме сложили точка на цялата история още тогава.
Но Рут предложи:
— Хайде да поседнем за малко ей там, на онази стена. Когато забравят за нас, можем да се върнем и пак да надникнем.
Ние нямахме нищо против, ала когато вървяхме към ниската стена, ограждаща малкия паркинг, Криси възкликна малко по-възторжено, отколкото бе нужно:
— Дори да не я видим повече, всички споделяме мнението, че тя е твоето „възможно аз“, нали така? А офисът е истинска прелест! Нямам думи.
— Нека изчакаме няколко минути — отвърна Рут. — После ще се върнем.
