Аз не седнах на стената, защото бе влажна и мазилката се ронеше и защото ми се струваше, че всеки миг може да се появи някой и да ни се развика, че не е разрешено да се сяда на нея. Но Рут изобщо не се замисли и я възседна, както се обяздва кон. Още си спомням онези десет-петнайсет минути, които прекарахме там. Никой не говори за „възможното аз“. Правим се, че просто така си прекарваме свободното време и че ни доставя удоволствие да изкараме един безгрижен ден, като се любуваме на красивия пейзаж. За да покаже колко му е приятно да е тук, Родни дори изпълнява кратък номер: качва се върху стената, размахва ръце встрани, за да балансира по-добре, после нарочно се прекатурва на земята. Томи пуска шеги по адрес на минувачите и ние дружно се кикотим, макар шегите му да не са много смешни. Само Рут мълчи, седнала върху стената в центъра на компанията, сякаш обяздила кон. Почти не помръдва, а усмивката не слиза от лицето й. Вятърът роши косите й, яркото зимно слънце заслепява очите й и аз не мога да разбера — усмихва ли се на нашите идиотщини, или само примижава на ярката светлина. Това е картината, която се е запазила в паметта ми от онзи ден, когато чакахме до малкия паркинг. Предполагам, всички сме чакали Рут да каже, че е време да се върнем и погледнем още веднъж. Но тя така и не го направи, защото се случи следното.
Томи, който също като Родни ходеше върху стената, внезапно скочи на земята и замръзна на място. После каза:
— Ето я, идва. Самата тя.
Ние тутакси престанахме да се правим на шутове и се вторачихме в жената, която се приближаваше към нас. Бе облякла кремаво палто и все не успяваше да закопчее чантата си в движение. Нещо не беше наред със закопчалката и от време на време тя забавяше крачка и опитваше пак. Ние като в транс я следяхме с поглед, докато минаваше по отсрещния тротоар. Когато вече завиваше зад ъгъла към главната улица, Рут скочи на крака.
— Да отидем да видим къде отива.
Ние се отърсихме от вцепенението си и тръгнахме след нея. Наложи се дори Криси да ни помоли да вървим по-бавно, за да не си помисли някой, че сме банда, която преследва горката жена. Последвахме я по главната улица, като се движехме на разумно разстояние от нея, кикотехме се, заобикаляхме минувачите, разделяхме се и отново се срещахме. Вероятно е било два часа, магазините бяха отворени и тротоарите гъмжаха от народ. Понякога жената изчезваше от погледа ни, но пак се появяваше — спираше пред витрините да погледа, после влизаше вътре, а когато отново тръгваше, си проправяше път през майките с бебешки колички и през възрастните минувачи.
После жената свърна от главната улица в една от крайбрежните улички. Криси се разтревожи, че в по-тихите места може да ни забележи, ала Рут продължи напред и ние я последвахме.
Накрая попаднахме в една тясна уличка, където магазините бяха рядкост — останалите постройки бяха жилищни сгради. Наложи ни се отново да се движим в колона по един, а когато по едно време насреща ни се появи камион, ние се притиснахме с гръб към стената на къщата, за да го пропуснем да мине. Скоро по безлюдната улица вървяхме само тя и ние, така че ако се огледаше, неминуемо щеше да ни види. Ала тя вървеше на десет-петнайсет крачки пред нас, без да се оглежда, после хлътна в една врата, над която висеше надпис: „Ателието на Портуей“.
По-късно неведнъж съм посещавала „Ателието на Портуей“. Преди няколко години се смени собственикът и сега там продават всевъзможни предмети на изкуството — гърнета, чинии, керамични фигури на животни. Но по онова време ателието заемаше две просторни бели стаи с картини по стените, красиво разположени, с достатъчно широки пространства около всяка една от тях. Впрочем, дървеният надпис все още си виси над вратата. Така или иначе, след като Родни ни обърна внимание на факта, че вероятно изглеждаме твърде подозрителни в тихата уличка, решихме да влезем вътре и да се престорим, че искаме да разгледаме картините.
Влязохме и видяхме, че жената, от която се интересувахме, разговаря с доста по-възрастна от нея жена с посивяла коса — очевидно главното действащо лице в това място. Бяха седнали една срещу друга до малкото бюро до входа и освен тях в ателието нямаше никой друг. Никоя от двете не ни обърна особено внимание и ние се съсредоточихме, като се преструвахме, че сме погълнати от платната по стените.
