Всъщност, колкото и да бях заета с мисълта за „възможното аз“ за Рут, започнах наистина да се наслаждавам на картините и на спокойствието, което цареше в салона. Струваше ми се, че се бяхме отдалечили на стотици километри от главната улица. Стените и таванът имаха жълтеникав оттенък, тук-там бяха окачени риболовни мрежи и проядени от времето парчета от лодки. В картините, които бяха нарисувани с маслени бои в наситени сини и зелени тонове, също преобладаваше морската тематика. Може би всички ние се чувствахме уморени — нали бяхме тръгнали от Фермата още по тъмно? — защото забелязах, че и другите бяха изпаднали в същото дремливо състояние като мен. Бяхме се разпръснали из цялото помещение, разглеждахме картина след картина и само от време на време тихичко си подвиквахме един на друг:
— Ела тук! Виж това!
В същото време жената с посивялата коса и „възможното аз“ не спираха да си говорят, не много високо, но всичко се чуваше, тъй като в помещението гласовете сякаш ехтяха и изпълваха цялото пространство. Двете обсъждаха някакъв мъж, техен познат, който не можел да намери общ език с децата си. Ние ги слушахме, понякога поглеждахме към тях и малко по малко нещо започна да се променя. Не само за мен, а и за другите — усещах го. Ако всичко бе свършило в мига, в който я бяхме зърнали през остъклената стена на офиса, или дори ако я бяхме загубили от погледа си, когато я следвахме из целия град, щяхме да имаме пълно право да се върнем във Фермата развълнувани и победоносни. Ала сега, в ателието, жената се намираше твърде близо до нас, много по-близо, отколкото бихме желали. И колкото повече стояхме и слушахме, толкова по-малко тя ни напомняше на Рут. Това усещане растеше в нас, можехме почти да го докоснем и аз бях сигурна, че Рут, която се преструваше, че е погълната от една картина в другия край на залата, изпитваше същото. Вероятно това бе причината, поради която тъй дълго останахме в ателието: искахме да отложим мига, в който щяхме да споделим това си усещане един с друг.
После внезапно жената стана и си тръгна, а ние стояхме ли, стояхме, като се стараехме да не се поглеждаме в очите. Дори не ни хрумваше да продължим да я следваме, секундите отминаваха една след друга и ние сякаш мълчаливо се съгласихме един с друг, че нещата вече са съвършено различни.
Най-после сивокосата дама стана от мястото си и каза на Томи, който стоеше най-близо до нея:
— Това е особено красива работа. Любимата ми.
Томи се обърна към нея и се засмя. Аз побързах да му се притека на помощ, а в това време дамата попита:
— Студенти ли сте? Изкуство ли изучавате?
— Не точно студенти — отвърнах аз преди още Томи да е успял да си отвори устата. — Просто се интересуваме.
Сивокосата дама лъчезарно се усмихна и започна да разказва за художника, чието платно гледахме: по какъв начин е свързана с него, какъв творчески път е изминал.
Думите й поне ни извадиха от вцепенението и ние я наобиколихме и се заслушахме в тях, както се скупчвахме в Хейлшам, за да чуем съветите на настойника. Забелязала интереса ни, сивокосата дама се въодушеви, а ние закимахме с глава и изказвахме възхищението си, докато тя ни информираше къде е рисувал картините си, в кои часове на деня е предпочитал да работи и как понякога дори е минавал без предварителни скици. После, когато разказът й наближи своя естествен край, ние въздъхнахме, благодарихме й и излязохме.
Тъй като улицата бе твърде тясна, известно време не можехме да обсъдим подробно случилото се и аз мисля, че този факт ни радваше. Вървяхме един след друг, а Родни, който бе начело на редицата, театрално размахваше ръце, сякаш първоначалният възторг още не го бе напуснал. Ала не беше много убедителен и когато излязохме на по-широка улица, ние забавихме крачка и спряхме.
Отново се озовахме на ръба на скалата. И ако надникнехме през перилата, пак можехме да видим същите зигзагообразни пътеки, които се спускаха до самия бряг, само че този път в ниското зърнахме черен път с търговски павилиони, които бяха закрити и зазимени.
Известно време просто гледахме надолу, а вятърът брулеше лицата ни. Родни продължаваше да важничи, стараеше се да бъде весел — можеше да се помисли, че твърдо е решил нищо да не разваля такъв забележителен излет. Показваше на Криси нещо навътре в морето — далеч, досами хоризонта. Ала Криси се извърна и каза:
— Значи така — всички сме на едно мнение, нали? Това не е Рут.
Тя се засмя и докосна Рут по рамото.
— Много съжалявам. Както, разбира се и всички ние. Но няма защо да се сърдим на Родни. Замисълът не бе чак толкова глупав. Ще се съгласите, че когато я видяхме през витрината, усещането ни беше…
Тя млъкна, после отново докосна Рут по рамото. Рут не каза нищо, но леко сви рамене, сякаш искаше да отхвърли ръката на Криси. Тя се бе загледала в далечината — по-скоро в небето, отколкото в морето. Видях, че е разстроена, но на другите, които не я познаваха толкова добре, би могло да им се стори, че просто се е замислила.
