— Извинявай, Рут — обади се Родни и също я потупа по рамото. Ала съдейки по усмивката му, той нито за миг не се съмняваше, че няма за какво да бъде укорен. Така иска извинение човек, който се е опитал да ти направи услуга, от която по някакъв начин не си успял да се възползваш.
Помня, че като ги наблюдавах двамата с Криси, аз си мислех: но какво толкова, всичко е наред. Те по свой начин са добри и се стараят да ободрят Рут. В същото време обаче, макар тъкмо те двамата да се обръщаха към Рут, докато ние с Томи мълчахме, аз се чувствах огорчена заради приятелката си. Защото съчувствието си е съчувствие, но подозирах, че дълбоко в душата си и двамата изпитваха облекчение. Облекчение от това, че нещата се бяха развили именно така, а не по друг начин — сега можеха да утешават Рут, а не завистливо да наблюдават главозамайващия полет на надеждите й. Облекчение от факта, че са ликвидирали мисълта, която ги вълнуваше, която ги измъчваше и плашеше — мисълта, че ние от Хейлшам се радваме на възможности, забранени за тях. Помня, че тогава си помислих колко много те двамата, Криси и Родни, се различават от нас тримата.
После Томи каза:
— Не разбирам каква е разликата. Нали искахме да се забавляваме?
— Ти, Томи, може и да си се забавлявал — хладно отвърна Рут, като продължаваше да съзерцава пространството пред себе си. — Ако търсехме да открием твоето „възможно аз“, щеше да си на друго мнение.
— Нямаше — възрази Томи. — Според мен това няма никакво значение. Дори да го откриеш, имам предвид своя модел, този, от който си била копирана, не виждам какво би се променило.
— Колко дълбокомислено! Какво щяхме да правим без теб, Томи? — язвително откликна Рут.
— А според мен Томи има право — обадих се аз. — Би било глупаво да предполагаме, че животът ти ще протече по същия начин, както този на твоя оригинал. Съгласна съм с Томи. Ние просто се забавлявахме. Не бива да го приемаме толкова на сериозно.
При тези си думи аз също протегнах ръка и докоснах Рут по рамото. Искаше ми се тя да усети разликата между моя допир и този на Криси и Родни, затова съвсем съзнателно избрах същото място. Очаквах някаква реакция, някакъв сигнал, че от мен и Томи тя възприема знаците на съпреживяване не по начина, по който ги приема от „ветераните“. Но от нейна страна не последва никакъв отклик — дори не помръдна, както бе сторила при допира на Криси.
Чувах, че някъде зад мен Родни крачи насам-натам, с което намеква, че му е студено от този вятър.
— Какво ще кажете да отидем у Мартин? — предложи той. — Живее ей там, съвсем наблизо, до онези къщи.
Внезапно Рут въздъхна и се обърна към нас.
— Честно казано, от самото начало знаех, че това е глупост.
— Разбира се — радостно потвърди Томи. — Просто се забавлявахме.
Рут раздразнено го погледна.
— Томи, бъди така добър да престанеш с твоето „Просто се забавлявахме“. Вече втръсна на всички.
После се обърна към Криси и Родни и каза:
— Не исках да казвам на никого, когато го чух за първи път от вас. Но трябва да разберете нещо много просто: това е безнадеждна работа. Те никога, ама никога не избират такива жени за модели. Помислете си само: от къде на къде такава жена би се съгласила да я копират? Всички го разбираме, но не искаме да си го признаем. Не, ние не сме моделирани от този вид…
— Рут! — решително я прекъснах аз. — Рут, престани.
Ала тя продължаваше:
— Всички го знаем. Ние сме копирани от измета на обществото. От наркомани, проститутки, пияници, скитници. Може би дори от затворници, само да не са психопати. Ето от кого сме произлезли. Щом го разбираме, защо да не го кажем на глас? От жена като тази? Хайде де! Да, Томи, ти имаш право. Ние просто се забавлявахме. Приятно е да си въобразиш, че си някой важен човек. А възрастната жена в ателието, нейната приятелка — за какви ни взе? За студенти, които изучават изкуство? Мислите ли, че изобщо щеше да ни заговори, ако знаеше какви сме всъщност? Щеше ли да ни отговори, ако я бяхме попитали: „Извинете, моля, случайно да знаете дали приятелката ви не е била клонирана?“ Направо щеше да ни изхвърли на улицата! Ясно ни е като бял ден, защо тогава да мълчим? Искате да търсите своето „възможно аз“, и то напълно сериозно? Ами търсете го в помийната яма. В отходния канал. В боклукчийските кофи, откъдето сме произлезли всички ние.
— Рут.
Гласът на Родни бе твърд и в него се четеше предупреждение.
— Стига толкова. Да забравим и да отидем у Мартин. Днес той има почивен ден. Забавен е, ще ти хареса.
Криси прегърна Рут с една ръка.
— Наистина, Рут, хайде да отидем.
Рут се изправи и Родни тръгна.
— Вие вървете — обадих се тихо аз. — Аз няма да дойда.
Рут се обърна и ме погледна.
— Ето на. Сега кой е разстроен, а?
— Не съм разстроена. Просто понякога говориш такива неща, че кожата ти да настръхне.
— Ето кой се е разстроил! Горката Кати! Не обича истината, и туй то!
— Не е там работата. Не искам да ходя на гости у помощник. Не бива да ги посещаваме, при това дори не го познавам.
Рут сви рамене и двете с Криси се спогледаха.
