— Какво пък — каза тя. — Не виждам никаква причина да ходим все заедно. Ако малката госпожичка не желае да дойде с нас, да не идва. Да си поседи самичка.
Тя се наведе към Криси и произнесе с театрален шепот:
— Така е най-добре, когато Кати не е в настроение. Оставяме я сама и постепенно всичко идва на мястото си.
— В четири бъди при автомобила — обърна се към мен Родни. — Иначе ще се наложи да се прибираш на автостоп. — Замълча и се усмихна. — Е, хайде, Кати, не се цупи. Тръгвай с нас.
— Не, вие вървете. Аз не искам.
Родни сви рамене и се отправи към дома на Мартин. Рут и Криси го последваха, ала Томи не помръдна от мястото си. Едва когато Рут отправи изумен поглед към него, той каза:
— Ще остана с Кат. Ако ще се разделяме, аз оставам при Кат.
Рут го изгледа с негодувание, обърна се и тръгна. Криси и Родни го погледнаха объркано, после продължиха по пътя си.
Ние с Томи се облакътихме на перилата и се загледахме в пейзажа, докато останалите не се скриха зад ъгъла.
— Празни приказки — обади се накрая той.
Млъкна, после додаде:
— Човек говори така, когато се съжалява. Приказки. Никога не съм чувал настойниците ни да говорят така.
Аз тръгнах в посока, противоположна на онази, в която бяха тръгнали другите и нямах нищо против, когато усетих, че Томи върви до мен.
— Не се огорчавай — продължаваше той. — Напоследък Рут все така се държи. Изпуска парата. Дори твърдението им да отговаря на истината, дори да има поне мъничко истина в него, ние правилно й казахме: има ли някакво значение? Оригиналите, от които сме клонирани, които и да са те, нямат никакво отношение към нас. Затова няма смисъл да се огорчаваш, Кат.
— Добре — отвърнах аз и нарочно го побутнах с рамо. — Добре, добре.
Стори ми се — макар да не бях напълно сигурна в това, — че вървим към центъра на града. Мъчех се да сменя темата на разговор, ала Томи ме изпревари:
— Помниш ли магазина, в който бяхме сутринта? Докато вие скитахте между щандовете, аз търсих нещо. Нещо за теб.
— Подарък? — изненадано го погледнах аз. — Не съм сигурна, че Рут би го одобрила. Не и ако за нея не купиш по-скъп подарък, отколкото за мен.
— Нещо като подарък. Но не успях да намеря. Нямах намерение да ти казвам, но сега ми се предоставя още една възможност да опитам. Ще трябва да ми помогнеш обаче, аз не умея да пазарувам.
— Не разбирам много добре. Искаш да ми направиш подарък, но аз трябва да ти помогна да го избереш?…
— Не, не, знам какво търся. Просто…
Той се засмя и сви рамене.
— Добре, какво пък толкова! Ще ти кажа. В магазина видях един щанд, отрупан с плочи и касети с всякаква музика. Започнах да търся онази, която ти загуби. Помниш ли, Кат? Но забравих как се казваше.
— Моята касета? Томи, нямах представа, че знаеш за нея!
— Знам. Рут ми каза. Каза не само на мен, а молеше всички да я потърсят, твърдеше, че си много разстроена. Опитах се да я намеря. Не съм ти казвал, но търсих къде ли не. Досетих се, че има места, където ти няма да можеш да провериш. В спалните на момчетата, например. Помня, че изгубих сума ти време, но уви!
Погледнах го и почувствах, че от лошото ми настроение не е останала и следа.
— Много мило от твоя страна, Томи. Не знаех за това.
— Исках да ти помогна, ала нищо не излезе. И когато накрая разбрах, че касетата няма да се намери, си казах: някой ден ще отида в Норфък и няма как да не я открия там.
— Норфък, загубеният край на Англия — промълвих аз и се огледах. — Ето че сме тук!
Томи също се огледа и двамата спряхме. Уличката, в която бяхме навлезли, бе тясна, но не толкова, колкото другата, на която се намираше ателието. Известно време театрално се озъртахме на всички страни, после започнахме да се смеем.
— Може пък идеята да не е била толкова глупава? — каза Томи. — В „Улсуърт“ имаше много касети и аз си помислих, че бих могъл да открия и твоята. Но изглежда и там я няма.
— Как така „изглежда“? Искаш да кажеш, че дори не си ги разгледал както трябва?
— Разгледах ги, разгледах ги. Но работата е там, че… Обидно ми е да го призная, Кат, но не мога да си спомня заглавието й. Когато бяхме в Хейлшам, аз претърсвах сандъчетата на момчетата, какво ли не правех, а ето че сега не мога да си го спомня. Джулия Бриджис или нещо такова…
— Джулия Бриджуотър. „След залеза“.
Томи поклати глава със сериозно изражение на лицето.
— Точно това го няма сред касетите.
Засмях се и шеговито го ударих по рамото. Той ме погледна въпросително и аз казах:
— Томи, тя не би могла да е в „Улсуърт“! Там продават най-новите хитове. А Джуди Бриджуотър е допотопно стара. Появи се съвсем случайно на една от Разпродажбите. Сега няма как да я намериш в „Улсуърт“, глупчо!
— Нали ти казах, че не ме бива да пазарувам. Имаше толкова много касети, че си помислих…
— Да, много, но не всичко, Томи. Добре де, няма нищо. Трогната съм. Идеята ти е била страхотна. Нали се намираме в Норфък?!
Когато продължихме по пътя си, Томи колебливо заговори:
