— Виж, вероятно си наясно защо трябваше да ти го кажа. Исках да те изненадам, но не стана. Дори да се бях сетил за заглавието, нямах представа къде да търся. А сега, когато знаеш всичко, ще ми помогнеш, нали? Хайде да я потърсим заедно!
— Томи, какви ги говориш?
Исках въпросът ми да прозвучи укорително, но ме напуши смях.
— Остава ни повече от час. Имаме реална възможност да я открием.
— Томи, ти си истинско идиотче! Нима наистина вярваш във всички тези глупости за загубените неща, които можеш да откриеш в Норфък?
— Не, не че вярвам, но тъй и тъй сме тук, защо да не се поровим? Сигурно ще ти е приятно да я намериш. Нищо не губим.
— Добре. Ти си наистина идиотче, но нека бъде както казваш.
Той безпомощно разпери ръце.
— В такъв случай, накъде да тръгнем, Кат? Много съм зле с пазаруването, наистина.
— Можем да потърсим в магазин за употребявани вещи — предложих аз, като се позамислих. — Където продават дрехи, стари книги. Може би има и кутии с плочи и касети.
— Добре. Но къде са тези магазини?
И сега, когато си спомня за онзи миг — стоим двамата с Томи насред тясната уличка и се каним да тръгнем на разузнаване, — аз усещам как на душата ми става топло, топло. И изведнъж всичко наоколо се променя и става прекрасно: пред себе си имаме цял свободен час и няма по-приятен начин да го прекараме от онова, което предлага Томи. С мъка потисках глупавия си кикот, както и желанието си да подскачам по тротоара като малко дете. Не много отдавна, когато се грижех за Томи в центъра по рехабилитация, му припомних пътуването ни до Норфък и той отвърна, че чувствал абсолютно същото. В мига, в който решихме да тръгнем да търсим касетата, всички облаци изчезнаха някъде и край нас цареше само веселие и смях.
Отначало влизахме не там, където трябва: в антикварни книжарници или в магазини, където продаваха стари прахосмукачки и не предлагаха никаква музика. След известно време Томи реши, че и аз разбирам от пазаруване колкото него и заяви, че ще ме води той. По някаква чиста случайност тутакси откри улицата, на която почти един до друг имаше четири магазина от онези, които ни бяха нужни. По витрините бяха окачени рокли, дамски чанти, детски годишници, а още като влязохме вътре, ни обгърна сладникавата миризма на нещо спарено. Имаше купища книги в смачкани меки подвързии, прашни кутии, натъпкани с картички и всякакви джунджурии. Единият магазин предлагаше всичко хипарско, другият — военни медали и фотографии на войници в пустинята. Но във всеки от тях някъде отзад имаше по една-две големи картонени кутии с дългосвирещи плочи и аудиокасети. Ние се ровехме в тях и, честно казано, след минути бяхме почти забравили за Джули Бриджуотър. Изпитвахме удоволствие от факта, че двамата заедно разглеждаме всички тези неща; ту се разделяхме и всеки преравяше някой ъгъл, ту отново се събирахме, понякога се надпреварвахме кой ще открие по-интересни неща в една и съща кутия, покрита с прах в ъгъла, огряна от заблудил се слънчев лъч.
А после, разбира се, я открих. Бързо прехвърлях касетите, като мислех за нещо съвсем друго, и изведнъж — ето я! — между пръстите си зърнах същата картинка, позната ми до болка от толкова много години: Джуди, цигарата й, кокетния поглед, който е отправила към бармана, размитите палми на заден план.
Не възкликнах, както бих направила, ако попаднех на нещо любопитно. Останах безмълвна и неподвижно се взирах в пластмасовата кутийка, не знаех радвам ли се, или не. За миг дори ми се стори, че трябва да има някаква грешка. Касетката бе отличен повод за предишното ни веселие, ала сега, когато я открих, имах нужда да поспра. Може би това бе причината за моето мълчание; известно време не издавах звук, хрумна ми дори да се престоря, че не съм я видяла. Но ето я! — в касетата имаше нещо неуловимо, което ме смущаваше, сякаш отдавна съм пораснала и не би трябвало да се вълнувам толкова от Джули Бриджуотър. Стигна се дотам, че изпуснах следващата касета да падне отгоре й. Ала тя продължаваше да се взира в мен с тясната си страна и накрая трябваше да викна Томи.
— Същата ли е?
Във въпроса му се долови искрено недоверие и причината за това бе по-скоро сдържаността ми. Взех кутийката в двете си ръце и внезапно ме обзе дълбоко задоволство — усетих и още нещо, по-сложно, което застрашаваше да ме разплаче. Ала аз се стегнах и само подръпнах Томи за ръкава.
— Да, същата е — отвърнах му и за първи път се усмихнах тържествуващо. — Не вярвам на очите си! Наистина я открихме!
— Ама съвсем същата ли е? Онази, която изгуби?
Въртях кутийката в ръцете си и си спомнях всички подробности — оформлението й от вътрешната страна, заглавията на песните, всяка дреболия.
— Не виждам никаква разлика — отвърнах аз. — Но нали знаеш, Томи, може би съществуват много касети като тази, с хиляди, при това на най-различни места.
Сега вече и аз на свой ред забелязах, че Томи сякаш не беше в голям възторг.
— Томи, като че ли не се радваш много — упрекнах го аз, макар и с шеговит глас.
