— Но аз за нищо не те моля. Прекрасно знам, че помагаш и на други донори.
— Ясно ми е, че искаш. Искаш да видиш лодката, права ли съм, Рут?
— Ами да. Имам такова желание. Не правя нищо, само седя тук и… Ще ми е приятно да видя нещо различно.
— Какво мислиш — попитах я внимателно аз без следа от насмешка, — ако решим да изминем целия този път към блатата, няма ли да ни хрумне да посетим и Томи? Защото центърът, в който се намира, е съвсем близо до местонахождението на лодката.
Отначало лицето на Рут не изразяваше нищо.
— Е, бихме могли да помислим — отвърна тя; после се засмя. — Честна дума, Кати, нямах предвид само това, когато ти надувах главата за лодката. Наистина ми се ще да я видя. Толкова време се скитам от болница в болница, стоя затворена в стаята си. Тези неща сега означават много повече, отколкото преди. Добре де, няма да крия: знаех. Знаех, че Томи се намира в центъра в Кингсфийлд.
— Сигурна ли си, че искаш да го видиш?
— Да — отвърна без всякакво колебание тя, като ме гледаше право в очите. — Искам. — После тихо добави: — Толкова отдавна не съм го виждала! Откакто напуснах Фермата.
И тогава най-после заговорихме за Томи. Не го обсъждахме задълбочено и аз не научих кой знае какво ново за него. Но ми се струва, че и на двете ни стана по-леко, когато престанахме да пазим мълчание относно неговата личност. Рут ми каза, че когато напуснала Фермата (това станало през есента, скоро след моето заминаване), двамата с Томи били всъщност разделени.
— И без това курсовете ни бяха на различни места — продължи тя, — така че нямаше особен смисъл да късаме по обичайните правила. Продължихме да се смятаме за двойка до самото ми заминаване.
Дотук и спряхме на тази тема.
Що се отнася до лодката, тогава не казах нито да, нито не. Ала две седмици по-късно Рут се върна на темата и плановете ни някак сами се оформиха, ставаха все по-определени и накрая изпратих по един познат съобщение на помощника на Томи, в което написах, че ако Томи няма нищо против, двете с Рут ще го посетим в Кингсфийлд в определен ден през идната седмица.
Още не ми се бе случвало да отида в Кингсфийлд и на няколко пъти спирахме колата, за да се ориентираме по картата, но въпреки старанията, които положихме, закъсняхме с няколко минути. В сравнение с останалите, този център не е оборудван много добре, при това разположението му не е удачно и ако не са асоциациите, които правя в ума си, сега Кингсфийлд нямаше да е място, което да ми се иска да посетя. Центърът беше построен настрани от главните пътища, беше неудобно да се стигне до него, а когато все пак се добереш дотам, не усещаш истинско спокойствие и тишина. Шосето зад оградата бе винаги оживено, а в теб оставаше впечатлението, че центърът не е преоборудван докрай. В много от стаите на донорите не може да се влезе с инвалидна количка, при това в някои е задушно, а в други винаги има течение. Баните са твърде малко и ако изобщо има такива, трудно се поддържат чисти, през зимата са студени, освен това са разположени твърде далеч от стаите. С една дума, Кингсфийлд отстъпва по много неща на центъра в Дувър, където бе настанена Рут; в дувърския център фаянсовите плочки по стените блестяха от чистота, а прозорците с двойни стъкла се затваряха плътно само с едно завъртане на дръжката.
По-късно, когато Кингсфийлд стана за мен познато и скъпо на сърцето ми място, зърнах в една от административните сгради черно-бяла фотография в рамка, направена преди реконструкцията, когато мястото е служело за къмпинг на най-обикновени семейства. Вероятно снимката бе направена в края на петдесетте или началото на шейсетте години и на нея се виждаше голям правоъгълен басейн, където се къпят безгрижни почиващи хора: деца и родители се плискат и прекарват времето си в забавления и игри. Пространството около басейна беше бетонирано, ала хората бяха разпънали шезлонги, тенти и огромни чадъри, които ги пазеха от слънцето. Когато видях фотографията за първи път, не можах да позная мястото, наричано сега от донорите „Площада“, където посетителите на центъра оставят автомобилите си. Басейнът, разбира се, отдавна е засипан с пръст и залят с бетон, но контурите му се забелязват доста добре и в единия му край — впрочем още един пример за недовършената работа, за която споменах — стърчаха металните перила на платформата за скокове. Още щом зърнах фотографията, веднага ми стана ясно какви са тези перила и защо са тук и оттогава, когато и да ги видя, неволно си представях плувец, който скача от това място и само след миг се разбива в бетона.
