Но, разбира се, аз преодолях себе си. Докато вървях към колата й, спряла встрани от останалите автомобили, усещах как студеният вятър брули лицето ми. Лора носеше торбест син анорак, а косата — малко по-къса от преди — бе залепнала за челото й. Когато потропах на стъклото, тя не трепна и дори не се учуди да ме види след толкова много години. Сякаш седеше и чакаше — не точно мен, разбира се, — но пак някой от своето минало. И като ме видя, сякаш първата й мисъл беше: „Най-после!“ Защото в същия миг забелязах, че раменете й се разтресоха и се отпуснаха, сякаш бе въздъхнала дълбоко, а после мигом протегна ръка и отвори вратата.
Поговорихме си двайсетина минути: останах в колата до последния възможен момент. През по-голямата част от времето разговорът ни се въртеше около това, колко се е измъчила, колко объркана се чувства, какъв труден донор й се е паднал, колко мрази еди-коя си медицинска сестра и еди-кой си лекар. Чаках да се появи предишната Лора с ехидната си усмивка и обичайните си шегички, ала така и не я дочаках. Говорът й стана някак забързан и макар да се радваше, че ме вижда — така поне си мисля, — понякога създаваше впечатлението, че главното за нея е да излее насъбралата се в душата й горчивина, независимо кой е насреща й.
Съдейки по това, че дълго избягвахме да споменаваме за старото време, мога да кажа, че вероятно и двете сме съзирали някаква опасност в подобен разговор. Към края обаче все пак стана дума за Рут, която Лора бе срещнала в една от клиниките няколко години по-рано, когато Рут беше още помощничка. Започнах да й задавам въпроси, ала тъй като не можех да изкопча нищо интересно от устата на Лора, накрая възкликнах:
— Е, все за нещо трябва да сте говорили!
Лора тежко въздъхна.
— Нали знаеш как става — каза тя. — Аз бързах, Рут също. — После, като помълча, добави: — Пък и когато се разделихме във Фермата, не бяхме в цветущи отношения. Така че вероятно не сме били много радостни да се срещнем отново.
— Не знаех, че и вие сте развалили приятелството си.
Тя сви рамене.
— Ами да. Нали помниш каква беше тогава? А след твоето заминаване стана още по-лоша. Започна всички ни да учи на ум и разум. Ето защо се държах настрана от нея, това е. Не че сме се скарали, нищо подобно. Значи така и не си я виждала оттогава?
— Не. Може да ти се стори странно, но не съм я зървала нито веднъж.
— Наистина странно. Мислех, че често ще се срещаме. Ето, виждах Хана вече няколко пъти. И Майкъл Х. — Тя направи пауза, после продължи: — Някой ми беше казал, че Рут е изкарала много трудно първата операция. Слуховете са си слухове, но го чух от много места.
— Стигна и до моите уши — потвърдих аз. — Горката Рут.
Помълчахме малко, после Лора попита:
— Кати, вярно ли е, че вече ти позволяват сама да си избираш донорите?
Тя не зададе въпроса си с укорителния тон, с който понякога ме питат хората за това, ето защо аз кимнах с глава и отвърнах:
— Невинаги. Просто установих добри отношения с някои от донорите и понякога те сами ме търсят.
— Щом е така, защо не станеш помощничка на Рут? — предложи Лора.
Свих рамене.
— Мислила съм за това. Но не съм сигурна, че ще е правилно.
Лора ме погледна озадачено.
— Но вие бяхте толкова близки!
— Да, бяхме. Но с мен стана същото, както и с теб, Лора. Към края отношенията ни се влошиха.
— Права си, но това се е случило отдавна. Сега й е много тежко. Чух, че и с помощниците не се разбирала. Многократно са й ги сменяли.
— Нищо чудно — забелязах аз. — Представи си какво би било, ако ти станеш помощница на Рут.
Лора се засмя и за миг очите й станаха такива, че си помислих: „Какво ли пък ще снесе сега?“ Ала пламъчето в тях тутакси изгасна и лицето й възвърна умореното си изражение.
Поговорихме още малко за нейните трудности — тя ми разказваше за една медицинска сестра, която й имала зъб. После стана време да тръгвам и аз протегнах ръка към дръжката на вратата с думите, че при следващата си среща ще продължим разговора. Ала и двете ясно съзнавахме, че сме отминали нещо с мълчание и ми се струва, че и двете чувствахме: няма да е правилно да се разделим просто така, без да сме го споменали. Сега вече малко или много съм сигурна, че в онзи миг в главите ни се таеше една и съща мисъл. После Лора каза:
— Много чудно. Като си помисля, че там вече няма никого.
Отново се обърнах с лице към нея.
— Да, чувството е странно — отвърнах. — Все не мога да повярвам.
— Чудно — повтори Лора. — Какво ли значение би могло да има това сега? Но има.
— Разбирам те много добре.
Едва след тези фрази, с които намеквахме за закриването на Хейлшам, ние най-после се почувствахме близки в истинския смисъл на думата и в порив на близост се прегърнахме — не толкова да се утешим една друга, колкото заради Хейлшам, сякаш да потвърдим, че той продължава да живее в нашите спомени. После наистина стана време да тръгвам и аз изтичах към автомобила си.
