Близо година преди нашата среща с Лора, до ушите ми бяха достигнали слуховете за закриването на Хейлшам. И донори, и помощници ме питаха за това, сякаш тъкмо аз трябваше да знам истината: „Нали си от Хейлшам? Ще го закриват ли, или не?“ Неща от този род. Веднъж, на излизане от клиниката в Сафълк, аз се сблъсках с Роджър К. — също от Хейлшам, една година по-млад от мен — и той ми каза, че това е абсолютната истина, че всеки момент трябва да бъде закрит. Съобщи ми, че планът е да продадат терена и сградите на някаква хотелска верига. Помня каква беше първата ми реакция. Попитах го:
— А какво ще стане с възпитаниците?
Роджър помисли, че имам предвид настоящите възпитаници — децата и юношите, които имаха нужда от настойници — и разтревожено започна да обяснява, че вероятно ще се наложи да ги преместят в други такива заведения из цяла Англия, които не биха и могли да се сравняват с Хейлшам. Но въпросът ми, разбира се, не се отнасяше до тях. Имах предвид нас — себе си и всички онези, с които бях израснала, донори и помощници, разпратени из цялата страна, далеч един от друг, ала все още свързани с невидими нишки с мястото, откъдето сме дошли.
Същата вечер, докато се опитвах да заспя в поредния мотел, дълго мислих за случилото се с мен няколко дни преди това. Бях в един крайморски град в северната част на Уелс. Цяла сутрин валеше като из ведро, но следобеда дъждът спря и се показа слънце. Отивах към колата си по един от дългите прави пътища покрай брега. Наоколо беше безлюдно, така че пред очите ми се точеше ненарушената от нечие присъствие редица от влажни калдъръмени плочи. Внезапно се появи малък фургон, спря на трийсетина крачки пред мен и от него излезе мъж, облечен като клоун. Отвори багажника и измъкна напълнени с хелий детски балончета, десетина, може би малко повече; известно време остана наведен, с балоните в едната си ръка, докато с другата се ровеше във фургона. Когато се приближих, видях, че върху всеки балон е нарисувано личице и стърчащи уши и че докато танцуваше във въздуха, цялата тази фамилия сякаш чакаше стопанина си.
Не след дълго клоунът се изправи, затвори багажника и тръгна напред, на няколко крачки пред мен: в едната си ръка държеше малък куфар, а в другата — балоните. Брегът бе дълъг и прав като конец и ми се стори, че цяла вечност вървя след непознатия. От време на време чувствах неудобство от този факт и дори си мислех, че клоунът може да се обърне назад и да ми каже нещо неприятно. Ала пътят ми бе тъкмо в тази посока, нямаше откъде другаде да мина и ние вървяхме все по-нататък и по-нататък по безлюдния мокър път, неизсъхнал още от сутрешния дъжд, а балоните през цялото време се блъскаха един в друг и ми се усмихваха от горе. От време на време зървах юмрука на мъжа, в който бе стиснал връвчиците на балоните, виждах как ги беше навил около дланта си, за да не ги изпусне, и усещах колко здраво ги стиска. Въпреки всичко се безпокоях, че може да изпусне някоя от връвчиците и балонът да литне нагоре и да се изгуби в дъждовните облаци.
Когато през онази нощ след разговора ни с Роджър лежах будна в кревата, пред очите ми отново се появиха същите балони. Представях си закриването на Хейлшам по следния начин: сякаш бе дошъл някой с ножица в ръце и бе прерязал връвчиците малко по-високо от юмрука на клоуна, където те се събираха. От този миг нататък вече нямаше нищо, което да държи балоните заедно. Когато ми разказа за случилото се с Хейлшам, Роджър забеляза, че не вижда в това нищо важно нито за себе си, нито за мен и може би в известен смисъл беше напълно прав. И все пак се натъжих от мисълта, че там вече няма да е както преди: че например настойниците като госпожица Джералдин няма вече да водят децата на Северното игрище.
След срещата си с Роджър аз месеци наред размишлявах за закриването на Хейлшам и за всичко, което следва от този факт. В главата ми започна да просветва, че много от нещата, които възнамерявах да правя на по-късен етап от живота си, трябва да се вършат в момента, иначе така и ще си останат несвършени. Не че се паникьосах, но ясно почувствах, че ликвидирането на Хейлшам размества много неща около нас. Ето защо думите на Лора, че трябва да стана помощничка на Рут, ми подействаха толкова силно, макар в началото да не проявих голямо въодушевление. Сякаш нещо вътре в мен го бе решило много отдавна и разговорът ми с Лора просто му бе дал тласък.
