Направих първото си посещение в центъра по рехабилитация в Дувър, където беше Рут — съвременна сграда с бели фаянсови плочки по стените — само няколко седмици след срещата ми с Лора. Бяха изминали два месеца от първата операция на Рут, с която, както ми бе казала Лора, тя не се бе справила много добре. Когато отворих вратата на стаята й, видях я да седи по нощница на крайчеца на леглото си; като ме зърна, лицето й грейна, тя стана, за да ме прегърне, но трябваше веднага пак да седне. Каза, че изглеждам отлично и че прическата много ми отива. Аз й отвърнах със същото и мисля, че през последвалия половин час, когато разговаряхме, и на двете ни беше изключително приятно. Говорехме си за какво ли не — за Хейлшам, за Фермата, за заниманията ни след това — и ни се струваше, че можем да останем така цяла вечност. С една дума, началото бе обнадеждаващо — много по-добро, отколкото очаквах.
Въпреки това по време на първата си среща ние не споменахме и дума за това, как се бяхме разделили. Кой знае, ако бяхме засегнали темата веднага, може би всичко между нас щеше да се развие по друг начин. Ние просто я отминахме с мълчание и като поговорихме известно време, негласно се споразумяхме да смятаме, че между нас никога не се е случило подобно нещо.
Като за първа среща — да; допускам, че това е било добър подход, ала от мига, в който станах нейна официална помощница и започнахме редовно да се виждаме, усещането ми, че нещо не е както трябва, ставаше все по-силно. Посещавах я три-четири пъти в седмицата, носех й минерална вода и любимия й сладкиш и като че ли всичко трябваше да върви като по вода, но не стана точно така. Започвахме да говорим за нещо, макар и на съвсем неутрална тема, и внезапно, без всякаква видима причина, млъквахме. Или се насилвахме да поддържаме разговора, но колкото по-дълго продължаваше, толкова по-напрегнат и изкуствен ставаше той.
И тогава, когато един следобед вървях по коридора към стаята й, чух, че в душкабината срещу нейната врата има някого. Досетих се, че това трябва да е Рут и реших да вляза в стаята й и да я почакам; стоях до прозореца и се взирах в покривите на къщите в далечината. След около пет минути се появи Рут, загърната в хавлиената си кърпа. Честно казано, бях пристигнала близо час по-рано от обичайното и освен това мисля, че всички се чувстваме малко беззащитни, когато току-що сме излезли изпод душа без дрехи, наметнали само хавлиена кърпа върху тялото си. Но все пак бях поразена да видя тревогата, изписана на лицето й. Ще се опитам да го обясня по-добре. Аз, разбира се, предполагах, че ще бъде малко изненадана. Но работата е там, че когато се успокои и видя, че това съм аз, а не някой друг, последва секунда, а може би и повече, в която тя продължаваше да ме гледа, ако не със страх, то положително с известно подозрение. Сякаш дълго време бе очаквала да направя нещо лошо и сега мислеше, че моментът е настъпил.
В следващия миг това изражение изчезна от очите й и всичко продължи както обикновено, но тогава и двете бяхме разтърсени. Стана ми ясно, че Рут ми няма доверие и, доколкото разбирам, може би и самата тя го бе осъзнала тъкмо в онзи миг. Така или иначе, след тази среща атмосферата около нас се влоши още повече. Сякаш бяхме изпуснали нещо на свобода и не само че с това нищо не бяхме изяснили за себе си, а щем не щем объркахме нещата още повече. Стигна се дотам, че преди да се кача при нея, останах няколко минути в колата, за да се подготвя вътрешно за срещата си с нея. След едно от тези посещения, когато не си отворихме устата по време на дългите контролни процедури, а после седяхме, обгърнати в гробовно мълчание, за малко да докладвам, че няма да се справя и че по-добре би било да ме сменят като помощница на Рут. Но внезапно всичко пак се промени — този път заради лодката.
Един господ знае как става така. Понякога всичко започва с най-безобидна шега, друг път с някой слух. За броени дни той се разпространява от център в център из цялата страна и ето че всички донори до един започват да говорят за едно и също. Този път ставаше въпрос за някаква лодка. За първи път чух за нея от двама мои донори в Северен Уелс. Само след няколко дни и Рут заговори за нея. Много се зарадвах, че имаме тема за разговор и я заразпитвах.
— Има един донор на горния етаж — каза Рут. — Неговият помощник отишъл да я види. Твърди, че не е далеч от пътя, така че човек спокойно можел да се приближи. Била заседнала в блатата.
— Как е попаднала там?
— Откъде да знам? Може собственикът й да е решил да се отърве от нея. Или в отдавна отминали години, когато всичко наоколо е било залято с вода, тя се е озовала там и така си останала. Никой не знае. Казват, че била стара рибарска гемия. С кабина за двама, в която рибарите биха могли да се скрият от лошото време.
При следващите ми посещения тя всеки път намираше повод да заговори за лодката. А веднъж, когато ми спомена, че помощникът на някакъв донор от същия център го откарал да я види, аз казах:
— Нали знаеш, че не е много близко? Час — час и половина с кола.
