Може би никога нямаше да разпозная „Площада“ на тази снимка, ако не бяха белите казармени двуетажни постройки от трите страни на басейна, които се виждаха на заден план. Очевидно там са нощували почиващите и макар че вътре вероятно всичко е вече съвсем различно, външният вид на сградите бе останал почти непроменен. Според мен в известен смисъл „Площада“ сега играе същата роля, каквато и басейнът през отдавна отминалите години. Тук е главното място за общуване: донорите излизат да подишат чист въздух и да си побъбрят. На „Площада“ има няколко дървени пейки, но — особено в горещините или в дъждовно време — донорите предпочитат да се събират под навеса, в който преминава плоският покрив на сградата за отдих, разположена на отсрещната страна, зад старата платформа за скокове във вода.
Денят, в който откарах Рут в Кингсфийлд, беше мъглив и хладен и „Площада“ бе пуст, ако не смятаме няколкото фигури, които се мержелееха под навеса. Когато спрях колата в правоъгълника на бившия басейн (което тогава, разбира се, още не знаех), една от фигурите се отдели от останалите, тръгна към нас и аз видях, че това е Томи. Бе облякъл избеляла зелена куртка и изглеждаше напълнял за последните години.
Рут, която седеше до мен, внезапно се паникьоса:
— Какво да правим? Да излезем ли? Не, не, не бива. Да си останем тук.
Не знам какво възнамерявах да направя, но когато Рут изрече тези думи, аз, без да се замисля, излязох от автомобила. Рут остана вътре и тъкмо по тази причина, когато Томи се приближи, първо видя мен и мен прегърна първа. От него лъхаше на нещо медицинско, но не можах да разбера на какво точно. После, макар още да не си бяхме казали нищо, и двамата усетихме, че Рут ни гледа от колата и се дръпнахме един от друг.
В предното стъкло се отразяваше небето и затова Рут не се виждаше много добре. Ала на мен ми се стори, че лицето й е сериозно и застинало, сякаш гледа спектакъл, в който двамата с Томи сме актьори. В погледа й имаше нещо странно и аз се почувствах неудобно. Томи ме отмина и се приближи до колата, отвори задната врата, седна на седалката и аз видях през стъклото как се поздравиха, размениха си кратки изречения, после вежливо се целунаха по бузите.
През „Площада“ към нас се взираха останалите донори и макар погледите им да не бяха враждебни, внезапно почувствах желание да си тръгна колкото е възможно по-скоро. Но се насилих да не бързам да се върна в колата, за да могат Томи и Рут да останат за малко насаме.
Отначало криволичехме по виещите се тесни пътища, после излязохме на почти безлюдното шосе сред открита и скучна селска местност. Онова, което си спомням от пътуването ни към заседналата в блатата лодка, е, че за първи път от Бог знае колко време насам слабите лъчи на слънцето пробиха сивата пелена и като поглеждах от време на време към седящата до мен Рут, аз всеки път виждах на лицето й едва забележима кротка усмивка. Що се отнася до разговорите ни, помня, че в много отношения се държахме така, сякаш се виждаме често и няма нужда да обсъждаме неща, които нямат отношение към пряката ни работа. Попитах Томи дали е виждал лодката и той отвърна, че не я е виждал, но че много донори от неговия център я били видели. И той имал възможност да го направи, но не се възползвал от нея.
— Не, че не исках — обясни той и се наведе към нас от задната седалка. — Беше ми трудно, това е. Дори веднъж се наканих да тръгна с двама донори и помощниците им, но получих кръвоизлив и не можах. Това бе отдавна, напоследък нищо такова не ми се е случвало.
Продължихме пътя си по безлюдната местност и по едно време Рут се обърна към Томи и го загледа. Все още се усмихваше кротко и в огледалото за обратно виждане забелязах, че Томи се почувства неудобно. Той ту се взираше в страничното стъкло, ту пак се обръщаше към нея, после отново се заглеждаше навън. След малко, без да откъсва поглед от него, Рут започна да разказва някаква несвързана история за един от донорите в нейния център, за който никога не бяхме чували, като в същото време продължаваше да се взира в Томи и все тъй кротко да се усмихва. Дали поради факта, че ми омръзна да слушам разказа й, дали защото исках да извадя Томи от неловкото положение, аз я прекъснах:
— Рут, няма смисъл да ни запознаваш с всяка подробност от живота й.
Думите ми не изразяваха ни най-малка досада и нямаха за цел нещо определено. Ала внезапно, без да изчака Рут да млъкне и едва дочакал края на изречението ми, Томи се позасмя, по начин, по който не го бе правил никога преди. После каза:
— Тъкмо и аз щях да помоля за същото. Отдавна изгубих нишката на разказа.
