Бях затрупана с работа, както никога преди, и цяла седмица не се бях появявала в Кингсфийлд. Когато една сутрин пристигнах в центъра, помня, че навън валеше като из ведро. В стаята на Томи цареше полумрак и се чуваше как от улука зад стъклото се плиска вода. Томи тъкмо се бе върнал от общата зала, където бе закусил заедно с останалите донори, и сега седеше на леглото с безучастен вид и не правеше нищо. Имах измъчен вид — от дълго време не успявах да се наспя през нощта — и буквално рухнах върху тясното легло, като го избутах до стената. Останах да лежа известно време така и щях да задремя, ако Томи през цялото време не ме гъделичкаше по стъпалата с палците на краката си. Най-после седнах до него и казах:
— Томи, вчера видях Мадам. Не, не говорих с нея, но я видях.
Той ме погледна, но продължи да мълчи.
— Видях я да върви по улицата и да влиза у дома си. Рут правилно е записала. Улица, номер — всичко съвпада.
И аз му разказах как предишния ден, тъй като и без това бях на южното крайбрежие, привечер се отбих в Литълхамптън и, както и предишните два пъти, минах по дългата крайморска улица покрай къщите, наредени в стройни редици и носещи имена като „Гребенът на вълната“, „Изглед към морето“ и стигнах до пейката до една телефонна будка. Както и предишните два пъти, аз седнах и зачаках, без да откъсвам поглед от отсрещната къща.
— Също като в детективски филм. Предните два пъти чаках там близо час — и нищо, абсолютно нищо. Този път нещо в мен ми подсказа, че чакането ми ще се увенчае с успех.
Бях толкова уморена, че заклюмах на пейката. Но като вдигнах глава, веднага я познах — вървеше по улицата в посока към мен.
— Сякаш беше призрак — казах аз. — Никак не се е променила. Може би в лицето бе поостаряла, но иначе — никаква разлика. Дори облеклото й бе същото. Същият елегантен сив костюм.
— Не е възможно да е онзи същият костюм.
— Не знам. Приличаше ми на него.
— Значи не се опита да поговориш с нея, така ли?
— Разбира се, че не, глупчо. Трябва да напредваме бавно, но славно. Не помниш ли, че никак не бе добра с нас?
Разказах му как бе минала покрай мен, без дори да ме погледне; за миг си помислих, че ще отмине и вратата, която наблюдавах, че Рут не ми е дала верен адрес. Но като стигна до къщата, Мадам рязко се обърна, взе пътеката на две-три крачки и се скри зад вратата.
Когато свърших, Томи известно време не каза нищо. После попита:
— Сигурна ли си, че няма да си навлечеш неприятности? Винаги се появяваш там, където не бива.
— А защо, мислиш, съм толкова уморена? По цели нощи не спя, за да успея да съм и тук, и там. Но поне я открихме.
Дъждът продължаваше да плющи зад прозореца. Томи се излегна на хълбок и сложи глава на рамото ми.
— Рут се погрижи за нас — тихо каза той. — Няма грешка.
— Да, прав си. Сега всичко зависи от двама ни.
— Е, какъв е планът, Кат? Ако изобщо имаме план.
— Да заминем при нея. Да отидем и да я попитаме. Идната седмица, когато те откарам на изследвания. Ще уредя да те пуснат за целия ден. На връщане ще се отбием в Литълхамптън.
Томи въздъхна и зарови лице в рамото ми. Човек отстрани би могъл да си помисли, че не е много въодушевен, ала аз знаех какво чувства. Дълго време бяхме обмисляли всичко — отсрочката, теорията му за Галерията и тем подобни — и сега неочаквано постигнахме нещо. Определено това малко ни плашеше.
— Ако успеем — каза накрая той. — Да предположим, че успеем. И тя ни даде три години — живейте си на воля. И тогава? Разбираш ли за какво говоря, Кат? Къде ще отидем? Не можем да останем тук, това е център за донори.
— Не знам, Томи. Може пък да ни върне обратно във Фермата, кой знае? Макар че е по-добре да отидем някъде другаде. Например в Бялата къща. Може пък да разполагат и с други места? Съвсем различни, като за нас с теб. Ще видим какво ще ни каже.
През следващите няколко минути останахме да лежим и да се вслушваме в дъжда. После започнах да го гъделичкам по стъпалата, както и той правеше с мен преди малко. Накрая Томи избута краката ми от леглото си.
— Ако наистина отидем — промълви той, — трябва да вземем решение относно животните. Да подберем най-добрите, които да вземем със себе си. Може би шест или седем на брой. Трябва добре да обмислим нещата.
— Добре — отвърнах аз; после станах и се протегнах. — Мисля, че трябва да вземем повече. Петнайсет, дори двайсет. Да, ще отидем и ще я попитаме. Няма да ни изяде, я! Ще отидем и ще поговорим с нея.
Преди да заминем, въображението ми рисуваше следната картина: двамата с Томи стоим пред вратата на Мадам, набираме смелост да натиснем копчето на звънеца, после чакаме с премалели сърца. Но стана така, че въображаемите мъки ни бяха спестени.
