Тайсън се направи, че не забелязва остроумието му. Пикард отпи още от питието си, и Тайсън помисли, че вероятно вече малко се беше понапил.
— На няколко пъти исках да ви се обадя — каза Пикард.
— Така ли? всъщност вие ми се обадихте два пъти преди години. Може би трябваше да се срещна с вас тогава.
Пикард кимна.
— Беше ми по-лесно да пиша за вас, защото не ви познавах. Ако се бяхме запознали, ако бяхме пили заедно, може би щях да изхвърля цялата глава в огъня.
— Да, ама щяхте да си останете никому неизвестен писател.
— Но пък много по-щастлив. Виждате ли, аз не съм алчен.
— И аз смятам така.
Пикард замислено отпи от чашата си, после отбеляза:
— Предполагам, че сте прочели цялата книга, и следователно знаете, че аз също загубих там много приятели. И повечето от тях нямаха късмета да умрат по време на бой. Бяха офицери от контингента военни съветници във Виетнам, като мен. Комунистите ги заловиха извън базата, отведоха ги до една канавка и ги застреляха в главите. Или още по-лошо, някои от тях бяха погребани живи. — Пикард се загледа в пода за няколко секунди, после добави: — Някои хора ходят на психиатър. А писателите пишат.
Тайсън кимна.
— И как се чувствате сега, Пикард? Изчезнаха ли ви кошмарите? Какво стана с призраците, които ви преследват?
— Ами… сега мисля за това много повече. — Пикард замислено потърка брадата си. — Отворих погрешната врата… Всичко започна, когато се захванах с проучванията за тази книга и се срещнах с оцелелите от войната. Тогава спомените нахлуха отново… — И на оцелелите не сте направили голяма услуга — отбеляза Тайсън.
Пикард сякаш не го чу. Той продължи да говори:
— Не бях виждал много сражения преди Тет. Тогава видях неща, които не бях особено подготвен да видя. Неща, които почти не бях способен да възприема. Бях живял в Уей близо година и градът почти ме очарова. Беше място, изпълнено със светлина, сред страна, над която се бе спуснал мрак. Но после, след сражението, се разходих сред сивата пепел и овъглените тела, и помня, че си помислих „Няма нищо свято“, и изпитах съжаление към цялата шибана човешка раса. — Пикард прокара пръсти през дългата си коса, после продължи да говори. — И сега понякога сънувам всичко това. Спомняте ли си този израз на военните лекари — „ходещи ранени“? Безобидна фраза, означаваща просто амбулаторните случаи. Но в съня си виждам тези омотани в превръзки същества… наполовина зомби, наполовина мумии,… бродещи из пепелищата с протегнати напред ръце, сякаш те умоляват, някои от тях падаха по пътя, но повечето продължаваха да изплуват от белия дим… — Той погледна към Тайсън. — Наистина беше така.
Тайсън кимна. Пикард се загледа в празното пространство, после продължи:
— Видях малко момченце на около шест годинки, което вървеше голо по улицата. Гениталиите му бяха откъснати, но то сякаш изглеждаше по-уплашено от парчетата стъкло, забити в ръката му. Не мога да забравя лицето му… Беше напълно безпомощно, от очите му се стичаха сълзи… — Пикард се взря в Тайсън. — Но вие навярно сте видели и по-страшни неща… Искам да кажа в пехотата.
Известно време Тайсън мълча, после каза:
— В пехотата човек не е просто зрител, но често се явява и причината за страданието, както вие така убедително показахте.
Пикард се загледа в пода. Тайсън си пое дълбоко дъх и добави:
— Понякога, когато първо си стрелял, а после си задавал въпроси, може да стане така, че старата мама-сан или малкото бебе-сан вече да не си отговарят, и тогава се чувстваш като най-отвратителното чудовище, което Бог изобщо е създавал. Затова следващия път действаш по-внимателно, и в награда за усилията си получаваш куршум. А приятелите ти се заклеват в паметта ти винаги първо да стрелят. И походът на смъртта продължава, докато всички не влязат в крак и не започнат първо да стрелят и да убиват наред, отваряйки зловещи просеки сред оризищата и овощните градини… — Погледът му се отклони към въглищата, горящи върху скарата в камината. Известно време той наблюдава сините пламъци, след това отново се обърна към Пикард: — Помогна ли на онова малко момче?
— Аз… той… то ме видя… — несвързано отговори Пикард. — Вдигна ръце… сякаш се предаваше, но искаше да покаже, че е лошо порязан… По ръцете и дланите му все още имаше забити парчета стъкло. То каза „Bac-si, bac-si“. — За момент Пикард затвори очи, след това продължи: — Исках да му изкрещя „Не ръцете ти, глупако! Топките ти! Топките!“… но то беше само едно малко момче. Пристъпих крачка напред, когато се приближи до мен, после… вдигнах пушката си и извиках: „Махай се! Di-di.“ След това се обърнах и избягах. — Пикард си пое дъх. — Не можех да го оставя да се приближи до мен. Просто не можах да се овладея. — Очите му срещнаха очите на Тайсън.
— Случва се — кимна Тайсън.
— Да… — Пикард довърши уискито си. — Ала някои от другите там се справиха по-добре от мен.
— Него ден.
Пикард бавно отиде обратно до кухнята и си наля още една чаша.
