Тайсън отвори портичката и се приближи към постройката по пътечка, застлана с мидени черупки. Без да се колебае — Вече нямаше връщане назад — той вдигна бронзовото чукче и удари силно по боядисаната в черно врата. Чу стъпки и вратата се отвори.
— Да, моля?
Тайсън не отговори. Андрю Пикард се взря в посетителя си на слабата светлина на външната лампа. Накрая веждите му се повдигнаха от изненада.
— О!…
Тайсън впери поглед в него и известно време никой не продума. Тайсън си помисли, че Пикард проявява доста голямо хладнокръвие, макар че бе възможно и да е под влиянието на алкохола, който долавяше в дъха му.
Тайсън се загледа във високата издължена фигура на човека, застанал на няколко крачки от него. Беше по дънки и разкопчана тъмносиня риза с навити ръкави, силно почернял, с дълга коса, сякаш изсветляла от солта и слънцето. Тайсън знаеше, че Пикард е от семейство на консерватори, възпитаник на Йейл, бе чувал гласа му по радиото и по телевизията, затова в съзнанието му витаеше представата за велур и дребни сладкиши. Но действителността опроверга предубеденото му мнение и той си спомни, че се е изправил срещу бивш офицер от морската пехота, който според всички данни бе изпълнил достойно дълга си.
— Влезте — покани го Пикард.
Тайсън го последва в стаята, в която се влизаше направо от вратата. От стереоуредбата се носеше песента на Пол Макартни „Хей, Джуд“. Очите на Тайсън свикнаха с полумрака. Видя, че стаята представлява просторно помещение, получено в резултат на събарянето на всички вътрешни стени, от които бяха останали да стърчат само носещите колони. Обикновените боядисани мебели приличаха на купени на старо. На земята имаше три груби плетени черги, а посред лявата стена изпъкваше голяма камина, облицована с кръгли речни камъни. На скарата й гореше малък огън, подхранван с въглища, който затопляше и изсушаваше влажния морски въздух.
В задната част на обширната стая имаше дълъг плот, отделящ остъклената тераса, в която се помещаваше така наричаната някога лятна кухня. Задните прозорци на кухнята гледаха към залива. Тайсън видя светлините на Бей Пойнт от другата страна на водата и различи светлините на кея пред къщата си. Тъмни сенки се раздвижиха зад плъзгащата се стъклена врата и той почувства как сърцето му започна внезапно силно да бие.
— Дошъл сте, за да ме убиете, нали? — попита Пикард.
Тайсън се извърна от прозореца.
— Това никога не ми е минавало през ума.
— Чудесно, тогава какво ще кажете за едно питие?
— Нямам нужда от пиене, но ако вие искате, можете да си налеете.
Пикард не отговори. Погледът му падна върху книгата в ръката на Тайсън.
— Дошъл съм за автограф — Тайсън му протегна книгата.
Пикард я взе и се усмихна.
— „Търсенето“. Една от първите ми книги. Хареса ли ви?
— Не е лоша.
— Литературата е забавно нещо. А действителността понякога разстройва хората. — Пикард сложи книгата на кръглата маса за хранене и я отвори. — Това е библиотечна книга. От библиотеката в Гардън Сити. И връщането й е просрочено. — Той сви рамене. — Имате ли нещо за писане?
Тайсън му подаде химикалка.
Пикард се замисли за момент, после написа: „На Бен Тайсън. Къде са истинските бойци? Толкова време измина. С най-добри пожелания, Андрю Пикард“.
Той подаде отворената страница на Тайсън, който прочете посвещението, после затвори книгата.
— Къде са, наистина — рече и остави книгата отново на масата.
Пикард отиде до стереоуредбата и я изключи. Двамата мъже стояха в мълчание, но Тайсън нямаше чувството, че това ги притеснява — те по-скоро си даваха време да размислят за преживяното и от двамата, и да попълнят онези пропуски в паметта, които щяха да им позволят да се върнат към настоящето.
— И все пак, какво да бъде? — най-сетне попита Пикард.
— Скоч.
Пикард отиде до лятната кухня и сложи лед в две чаши.
— Чисто?
— Със сода.
Той порови в хладилника и извади бутилка „Перие“.
— Светената вода на консерваторите. Става ли?
— Чудесно.
Пикард раздели бутилката „Перие“ между двете чаши.
— Как ме открихте? Адресът ми не фигурира в справочниците.
— По пощенската кутия.
— Вярно. Пощенската кутия. Трябваше да залича името. В последно време се радвам на твърде много внимание. — Той наля в чашите „Къти Сарк“, след това заобиколи плота и подаде на Тайсън питието му, после вдигна чашата си. — За мъжете, на които съдбата отреди да се срещнат лице в лице със смъртта в Уей, включително и за нас.
Той чукна чаша в чашата на Тайсън и двамата пиха.
Очите на Тайсън се разходиха по стаята. Под един от страничните прозорци забеляза писалище, отрупано с хартия и моливи.
— Над какво работите сега?
— Трудно е да се пише Уей — сви рамене Пикард.
— Е, можете да опишете военния съд над Бенджамин Тайсън.
— Не мисля, че идеята е добра. — Пикард сякаш за пръв път се притесни.
Тайсън остави чашата си на края на масата. Погледна към стръмната стълба без парапет покрай дясната стена, която водеше към тавана.
— Сам ли сте? — попита той.
— Да — отговори Пикард, — но всеки момент очаквам да дойдат гости. Петима ловци с пушките си — добави с усмивка той.
