— Точно така. — Той сякаш излизаше от мрачното си настроение и добави: — Някои дни бяха по-добри от другите. Ти си имал лош ден на 15 февруари. А на 29 февруари си оказвал помощ на болни и ранени. По-късно същия ден са те ранили. Така е на война, както обичаха да казват по десет пъти на ден нашите дребни приятели.
Тайсън допи чашата си и я остави на ниската масичка. Осъзна, че Пикард беше първият човек, минал като него през всичко това, с когото говореше за Виетнам. Независимо от различията в личните им преживявания и субективната оценка за събитията, те и двамата споделяха същата утаила се в дъното на душата им горчилка и страха, че малките бомбички със закъснител всеки момент могат да избухнат.
— Още едно?
— Не.
— Защо не седнеш?.
— Предпочитам да постоя.
Пикард заобиколи кухненския плот и се отпусна в люлеещия се стол до камината. Помълча малко и рече:
— Казах на приятелката ти Харпър, че що се отнася до осведомителите ми, ще дам само безпристрастни показания. Особено за сестра Тереза. Можеш да го кажеш и на адвокатите си.
Тайсън кимна. Почуди се защо Пикард нарече Харпър негова приятелка.
— Не искам да те разпъвам на кръст — добави Пикард.
— Точно това ми харесва в художниците и писателите, Пикард. Те винаги танцуват около купчината с лайната, но никога не стъпват в нея, никога не им се налага да ядат от нея, и Господ ми е свидетел, че дори не им мирише.
Пикард се наведе напред в люлеещия си стол.
— Аз обаче нагазих в нея до ушите.
— Попаднал си в нея случайно. И двайсет години по-късно, когато всичко вече се е отмирисало, си решил да разкажеш на света мимолетните си бойни преживявания.
Известно време Пикард мълчаливо се полюляваше в стола си и само скърцането на подовите дъски нарушаваше тишината в къщата.
— Описал съм само онова, което видях и чух от очевидците… — каза той. — Но понякога си мисля, че изобщо не биваше да пиша тази глава.
— Защо мислиш така?
— Ами… защото нямах достатъчно факти. И… понеже могат да ме подведат под отговорност за клевета…
— Не това е причината. Кажи ми истината. Защо не биваше да пишеш тази глава?
— Защото — без колебание отвърна Пикард, — не помогнах на малкото момче с откъснатите гениталии и защото не писах за това в книгата си. Защото една нощ, когато комунистите атакуваха поделението за противовъздушна отбрана на виетнамската армия, аз се разтреперах пред виетнамските войници и един виетнамски полковник ми удари шамар. Но и за това не писах в шибаната си книга. И сега съзнавам, че не можеш да забравиш, преди да си извадил миналото си на бял свят, та всички да го видят. — Той погледна към Тайсън. — Може да съм ти направил услуга, каквато не можах да направя на самия себе си.
— Благодаря ти, приятелю. Ще ти я върна при пръв удобен случай.
Пикард мрачно се усмихна. Тайсън за момент се замисли, после каза:
— Но все пак си писал за своите подвизи. В деня, в който виетнамските войници успели да разкъсат обсадата на комунистите и контраатакували цитаделата. Тогава си бил герой и си изнасял ранените виетнамци на безопасно разстояние под картечен обстрел. Вярно ли е?
— О, да. По две такива дребни човечета наведнъж. А по шибаните им улици се сипеха куршуми и артилерийски снаряди. Кой би могъл да си помисли, че ще го направя? Та те дори не бяха американци. — Пикард кръстоса крака и разбърка питието си. — Ама ако пишеш честно, трябва да пишеш и за случаите, в които си се напикавал от страх. Предполагам, че взводът ти е извършил и подвизи, с които американската армия може да се гордее. Май трябваше да се задълбоча повече върху това.
— Е, Пикард, смятам, че ако ти се отдаде случай да се срещнеш с хората ми на някое заседание на съда при закрити врати например, ще си припомниш някои от нещата, които откри тази вечер.
— Сигурен съм, че няма да ги забравя. Но сега вече надали има полза от това.
Тайсън се загледа в пушека, който се издигаше от цигарата му.
— Не съм дошъл тук, за да те обработвам като свидетел, Пикард — каза той. — Дойдох да разбера дали сме се били в една и съща война. И мисля, че е така. — Тайсън хвърли цигарата си в камината. След това продължи: — Всички си имаме своите тайни и понякога ги споделяме, защото се разбираме взаимно. Но обикновено не казваме тези неща на другите. Защото се срамуваме от някои свои постъпки, а от други се ужасяваме. Но помежду си можем да говорим без да даваме обяснения и да се извиняваме. — Той се приближи към Пикард. — Не казвам, че случилото се при болница „Милосърдие“ не биваше да излиза на бял свят, но и не мисля, че ти си човекът, който трябваше да го разкаже.
— От тебе трябваше да дойде — изправи се Пикард.
— Да — кимна Тайсън. — И сега, след като ти вече наруши неписаното правило на мълчанието, аз имам пълното право да разкажа моята версия за случилото се.
— Но според д-р Бранд вие всички сте се заклели да лъжете. И не става дума за някакво неписано правило, а за кървава клетва. Ако кажеш истината, как ще обясниш на хората си защо го правиш?
— Ще им кажа, че истината ще ги направи свободни.
