— А тази истина… Имам предвид онова, което съм написал в книгата си, близо ли е то до истината?
— Ще разбереш това в съда — усмихна се Тайсън.
— Ще ме съдиш ли?
— Напълно възможно. — Тайсън огледа стаята с интереса на бъдещ собственик. — Хубава къща. Под наем ли си или е твоя?
Пикард се засмя.
— Не си от хората, които се занимават с изнудване — каза той след известен размисъл. — А и аз не съм от хората, които се оставят да ги изнудват.
Тайсън погледна преценяващо Пикард, след това рязко смени темата.
— Кой е Уелс?
— Уелс ли? О, да, надписът на пощенската кутия.
Това е една жена, която преди живееше тук. Трябва да залича името.
— Сам ли живееш?
— Понякога. Жените просто идват и си отиват.
— Така ли? Женил ли си се някога?
— Веднъж. Имам дванайсетгодишна дъщеря. Живее с майка си и втория си баща в Калифорния. Липсва ми. Животът… имам предвид животът в добрата стара Америка не е същия, какъвто беше, когато аз бях дете. И ако имаше някое по-малко шибано място, щях да се преместя. Знаеш ли някое по-добро място?
— Опасявам се, че не. Срещаш ли се с тукашните литератори?
— За Бога, не. Те са по-големи боклуци и от мен. — Пикард отново отиде до кухнята. — Още по едно, Тайсън. После, ако искаш, можеш да си вървиш.
Тайсън забеляза, че Пикард започва да залита.
— Едно малко — каза той.
Запали нова цигара и хвърли кибритената клечка в камината. Погледна към Пикард, който ходеше из кухнята. Не го харесваше особено, но същевременно и не успя да изпита неприязън към него. Двамата бяха нещо като членове на едно и също братство и затова трябваше да прояви толерантност. Пикард му беше признал два случая, в които се бе проявил като пълен страхливец. Може би това беше начин да се извини, или пък опит да се почувства по-добре. Но каквато и да беше истината, Тайсън се чувстваше като човек, получил нежелан дар — като пазител на още една отблъскваща тайна. Дори да бяха приятели, на другата сутрин Пикард щеше да го мрази.
— Бил си близо цяла година в Уей преди Тетската офанзива — отбеляза Тайсън.
— Точно така.
— Познаваше ли града?
— Доста добре. — Пикард заобиколи плота с двете пълни чаши в ръце.
Тайсън взе питието си.
— Ходил ли си някога в едно кафене на улица Тин Там? „Крокодила“?
Пикард си пийна от уискито.
— Разбира се. Малкият мръсник, който държеше заведението, имаше връзки във всички лагери.
— Бурнар?
— Мисля, че се така се казваше. Защо?
— Понякога се чудя какво ли е станало с него.
— Приятел ли ти беше?
— Не. Срещнах го само веднъж. Посъветва ме да се върна в Америка.
— Трябвало е сам да се вслуша в съвета, който ти е дал.
— Защо?
— Ще ти разкажа какво чух, макар че може и да не е истина. Знаеш какво правеха виетконгците с виетнамците, които подозираха, че имат нещо общо с американците, говоря за бръснари, проститутки, чистачки и тем подобни.
— Чувал съм. Пикард кимна.
— Е, според онова, което чух, мосю Бурнар и персоналът от кафенето му, се озовали в централната болница без ръце.
Известно време двамата мъже запазиха мълчание, след това Тайсън рече:
— Веднъж, когато баща ми разказваше за неговата война, той каза: „Беше война, в която отново бих могъл да се бия.“ — Той погледна към Пикард. — Не мисля, че можем да го кажем за нашата война.
— Не, с нас не беше така — отвърна Пикард. — И смятам, че точно то е същността на пост-стресовия синдром. Въпросът не е в онова, което се е случило там, защото всички войни са мръсни, а в това, което се случи тук.
Тайсън допи чашата си и я остави на масичката.
— Може и да е така.
— Между другото — изкашля се Пикард, — искам да ти кажа нещо: д-р Бранд желае да те види изправен пред стената за разстрел. Не ме питай откъде го знам, защото той изглежда уравновесен, логичен и обективен човек. Но за Бога, Тайсън, той те обвини в убийство без никакво колебание.
— Не се съмнявам, че го е направил.
Пикард сякаш се канеше да попита защо е така сигурен, но размисли.
Стаята потъна в тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника над камината. Тайсън го погледна и каза:
— Трябва да вървя. — Той си закопча якето. Пикард се поколеба, после попита:
— В къщи ли си отиваш? Искам да кажа, в къщата, която си наел тук.
— Може би. Защо? — Тайсън хвърли кратък поглед към Пикард.
— Видях се с нея.
— С кого?
— С Марси. Жена ти. Беше тук.
Тайсън кимна. Естествено, че Марси би дошла да се види с Пикард.
— Много приятна жена.
— Наистина ли?
— Така мисля. Никаква злоба, никаква истерия. Забележителна жена. Искаше да знае дали съм казал истината в книгата си.
Тайсън мълчеше.
— Ала какъв отговор можеш да дадеш на жена, която иска да й разкриеш истината за съпруга й? Казах й, че не съм бил очевидец на случилото се. Че само съм преразказал онова, което съм чул. Типичен отговор на писател, нали, Тайсън? Още един танц около купчината мърсотия. Е, тя не ме измъчва дълго. Каза ми, че вероятно съм направил онова, което съм смятал за правилно.
— Много милосърдно. Сега можеш да спиш по-спокойно, независимо от кошмарите, които те преследват.
Пикард не му отговори направо, а каза:
