— Защо обаче тя дойде да попита мен? Защо не е попитала теб? Е, питала те е, разбира се. Но ти не искаш да й отговориш. Не желаеш да го кажеш дори на жената, която споделя леглото ти.
Тайсън тръгна към вратата, после отново се обърна към Пикард.
— Как изглеждаше?
— Марси? Чудесно. Много приятна жена.
— Не, питах за сестра Тереза. Как изглеждаше тя, Пикард?
Пикард го стрелна с поглед, после отговори:
— Чудесно. Беше спокойна…
— Физически. Хубава ли е?
— След победата на комунистите тя е преживяла много тежки времена — отвърна Пикард, като се замисли за момент.
Тайсън кимна. Сега тя трябваше да е на около четирийсет, и то не на американските четирийсет години. Истински четирийсет години.
— Какво й се е случило там?
— Неприятни работи. Затворнически лагери, принудителен труд. Такива неща — Пикард се загледа за момент в Тайсън, после каза: — Тя изобщо не спомена името ти. Говореше за тебе само като за лейтенанта. Но по-късно, след като разговарях с Керън Харпър, се замислих над всичко, което ми каза сестра Тереза, а и сега, след като и ти ме попита за нея, имам чувството, че съм изпуснал нещо…
— Благодаря за почерпката — кимна Тайсън и отвори вратата.
— Забрави си книгата.
— Всъщност тя не ми трябва. Лека нощ.
— Върви си вкъщи, Тайсън. Може би наистина й липсваш.
Тайсън затвори вратата и тръгна надолу по застланата с мидени черупки пътечка.
Вратата зад него се отвори и над градинката пред къщата се разля сноп светлина.
— Какво щеше да направиш, Тайсън? — достигна до него гласът на Пикард през влажния нощен въздух. — Какво щеше да направиш, ако беше на мое място?
— Щях да помогна на малкото момченце — извика през рамо Тайсън.
— Нямам предвид това, щеше ли да включиш тази глава в книгата.
Тайсън знаеше какво има предвид Пикард, но не му отговори, а отвори портичката и излезе. Застана на тротоара и погледна назад към силуета на Пикард, открояващ се на фона на светлината в рамката на вратата в края на пътечката.
— Щях да направя, същото, което си направил и ти, Пикард — каза накрая той. — А ако вместо мен ти беше командир на взвода при болница „Милосърдие“, също нямаше да има никаква разлика.
— Знам. Знам го. Проклет да е Виетнам, лейтенанте.
— Да, лейтенант. Проклет да е.
Бен Тайсън изостави тъмната улица и си проправи път през папура направо към водата. Над залива бе паднала мъгла и луната изглеждаше забулена в тънък воал. Въпреки това светлините на отсрещния бряг на около триста метра надалеч се виждаха над леко поклащащата се вода. Посред залива се олюляваха и примигваха червените светлинки, ограничаващи плавателния път, и една платноходка безшумно, се насочи към проливите. Отливът беше настъпил и откритите подводни тераси бяха обсипани с камъчета, миди и водорасли.
Светлините на Бей Пойнт сякаш го зовяха и го примамваха към тихо плискащите се на плажа вълни. Той ясно си спомни една нощ преди Тетската офанзива, когато стоеше на северния бряг на река Пърфюм и се взираше в хипнотизиращите го светлини на европейския квартал на другия бряг. Сега се чувстваше също така спокоен, както и тогава, застанал близо до ръба на водата — В мир със себе си, омагьосан от разноцветните светлини, отразени върху повърхността й, примамван от ритмичното плискане на вълните. Без да се замисля, Тайсън се съблече по шорти и захвърли дрехите си върху куп изсъхнали водорасли. Навлезе във водата. Започна да плува, първоначално в кръг, а водата охлаждаше и пречистваше горещото му запотено тяло. След това, без да си дава сметка, той заплува през залива към Бей Пойнт. Отливът се усилваше и го отнасяше на изток към външното пристанище, а той компенсираше отклонението като плуваше под ъгъл на северозапад. Вълните бяха по-големи, отколкото изглеждаха от брега, и Тайсън с нежелание се насочи към маркировката на плавателния път и заплува, придържайки се към сигналните му шамандури. Установи, че започва да се изморява.
Вече виждаше къщата си съвсем ясно на по-малко от двеста и петдесет метра разстояние на север. Пое си дълбоко дъх и се насочи натам. Приблизително на половината път към брега почувства, че дясното му коляно започва да го боли, после то се вдърви и кракът му увисна напълно безжизнено във водата. Тайсън тихо изруга и се обърна по гръб. Течението го понесе на изток към моста Норт Хевън.
Водата изглеждаше топла и вълните го поклащаха в успокоителен ритъм. Замъглената луна, увенчана с красивия си ореол, гледаше надолу към него и той почувства, че е в някаква странна хармония със света.
Смътно осъзна, че се носи по течението под моста Норт Хевън, през протока, и покрай светлините на големия кей, които останаха на няколкостотин метра вляво от него. Премина през плавателния канал в каменния вълнолом и се озова в откритите води на пристанището. Опита се да раздвижи левия си крак, но откри, че коляното му се е схванало напълно.
— По дяволите! — Беше се случвало и преди и щеше да мине, ако го оставеше да си почине.
