След известно време, което му се стори твърде дълго, той почувства, че силата на отлива намалява. Малко по-късно Тайсън усети, че посоката, в която го отнасяше океанът, се е променила поради бриза, идващ откъм остров Шелтър на север от него. Опита се да си представи картата на крайбрежието около Саг Харбър и заключи, че ако вятърът продължи да духа предимно от север, а приливът започне да приижда, ще го отнесе чак до дискотеката на големия кей. Както беше по долни гащи. Засмя се и изруга едновременно. Опита се да сгъне коляното си, но то изглеждаше още по-сковано.
След известно време Тайсън забеляза, че вятърът се усилва и над него започват да се появяват все още малки, но заплашителни бели гребени. Още по-лошото бе, че вятърът се бе обърнал и сега духаше от юг и от запад, като го отдалечаваше от Саг Харбър и го отнасяше към открития океан. Водата, която му се бе сторила толкова топла, сега бързо изстудяваше, полъхът на вятъра също беше доста хладен. Откри, че трудно си поема дъх, което намаляваше шансовете му да остане да плава по гръб. — Лошо.
Той изправи тялото си във водата и заплува с ръцете и подвижния си крак. Огледа хоризонта за някой кораб или лодка, но кръгозорът му бе крайно ограничен от развълнуваното море, в което се появяваха първите, все още малобройни вълни, и за пръв път почувства страх.
Тайсън се издигна на върха на една голяма вълна и бързо се огледа. Навсякъде на хоризонта се виждаха светлините на кораби и лодки, но нито един от плавателните съдове не беше достатъчно близко, за да го чуе. Светлините на Саг Харбър проблясваха съблазнително на около половин километър на юго-запад, но със същия успех можеха да бъдат и на забулената луна. Приливът беше твърде слаб, за да го приближи обратно към брега, и надигащият се от югозапад вятър всъщност определяше посоката, в която го отнасяше водата. Тайсън видя фара на Седар Пойнт на североизток, зад който се намираше заливът Гардинърс, накъдето се насочваше той, а зад него се простираше Атлантическия океан, със следваща спирка Франция.
Вълната се спусна надолу и Тайсън попадна в дупка. Той се опита да се дистанцира от проблема и да погледне на него обективно, както бе правил и по време на сражение. А плаващите в залива кораби и яхти трябваше да минат дяволски близо до него, за да го забележат в нощта при тези вълни. Ако определяше правилно посоката, в която го отнасяха вятърът и приливът, нямаше особено голяма вероятност да го изхвърлят някъде на брега. Но дори ако това случеше, надали щеше да бъде пясъчен плаж, защото по-голямата част от крайбрежието наоколо се състоеше от отвесни скали, обрасли с гори. И така, това бяха лошите новини, ако не се броят акулите, но за тях той изобщо не искаше да мисли. Добрата новина бе, че изобщо можеше да мисли.
Напълно според очакванията му, вълните започнаха да се извисяват и вече не можеше да плава по гръб. Опита се да улавя вълните и да се задържа на върха им, след което да се спуска надолу в междината, преди вълната да се извиси напълно и да се разбие, след което да издебва следващата преди да е стигнала до него, така че да може да се издигне отново на гребена на надигащата се вълна и да се хлъзне в следващата междина. Дължината на вълните и интервалът между разбиването им бяха още достатъчно големи, за да прави всичко това, а и височината им още не надвишаваше метър — метър и половина. Но изглежда положението се влошаваше.
Стори му се, че от гребена на една вълна забелязва светлините на преминаващ наблизо кораб. Но морето вече беше твърде бурно, за да си хаби силите да вика. А и кръгозорът и зрителното му поле бяха ограничени до заобикалящите го стени от черна вода и бяла пяна. Той почувства гадене в стомаха от миризмата и вкуса на океана и повърна известно количество солена вода.
Сега вече се бореше за живота си. Изведнъж осъзна, че ако не успееше да оцелее, щяха да решат, че се е самоубил.
— Не. Не!
Представи си къщата си в Бей Пойнт, с осветения пристан в далечината и му се стори, че се приближава до нея. Марси и Дейвид спокойно вечеряха около кръглата маса от червено дърво в столовата. Между тях гореше свещ, той видя лицата им на премигващата светлина и долови тихия шепот на радиото, което свиреше песен на Уили Нелсън.
Както се бе опасявал, колкото по-високи ставаха вълните, толкова повече се скъсяваше дължината им и интервала между разбиването на гребените им. Междините бяха по-кратки, по-малко от три метра от гърба на една вълна до приближаващата се стена на следващата. Гребенът на висока два метра и половина вълна закри небето над него подобно на спускащ се балдахин и се разби, като го оглуши и ослепи с пяната си.
Докато се бореше да излезе на повърхността за глътка въздух, Тайсън осъзна, че няма да издържи дълго така. Още една-две такива вълни щяха да го довършат.
