— Държавният Департамент на САЩ потвърди, че Ото Джефрис е пенсиониран правителствен работник, но нямат достъп до останалата част от досието му в настоящия момент. Имам един приятел в Държавния департамент с второ ниво на секретност. Той не получи достъп до досиетате на Ото Джефрис. Той е тотално заличен, което означава, че той е призрак от някакъв вид. Не искаш да се замесиш с призрак, Анита. Ако се опитат да те вербуват, кажи не. Не се опитвай да разбереш кой е Ото наистина, или какво е направил. Не си ври носа или ще се озовеш в дупка някъде. Просто работи с него, остави го на мира, и продължи напред.
— Звучиш сякаш говориш от личен опит. — казах аз.
Той поклати глава.
— Няма да говоря за това.
— Ти го повдигна. — , казах аз.
— Казах ти достатъчно, за да привлека вниманието ти, надявам се. Само ми се довери по този въпрос. Мамка му, стой далеч от тези хора.
Аз кимнах.
— Всичко е наред, Брадли. Не харесвам… Ото. И той мрази жените, така че не се притеснявай. Не мисля, че ще му хрумне да се опита да ме вербува.
— Добре. — Той постави пистолета обратно в чекмеджето на бюрото и го затвори.
— Освен това, — казах: — Какво искат от мен свръх секретен отдел?
Той ме погледна, и това беше поглед, който не бях свикнала да получавам. Погледа казваше, че съм наивна.
— Анита, можеш да възкресяваш мъртвите.
— Е, и?
— Мога да се сетя за половин дузина приложения за този талант.
— Като какво?
— Затворник умира при разпит. Няма значение. Вдигнете го отново. Световен лидер е убит. Имаме нужда от няколко дни, за да подготвим нашите войници, вдигаш лидера за няколко дни. Дава ни време, да контролираме паниката, или да спрем революция.
— Зомбита не са живи, Брадли. Не могат да минат за лидер на страна.
— От разстояние, за два или три дни, дори не се опитвай да кажеш, че не можеш да го направиш.
— Аз няма да го направя. — казах аз.
— Дори ако това означава, че стотици човешки живота могат да бъдат спасени, или стотици американци биха могли да бъдат евакуирани в безопасност.
Погледнах го.
— Аз… не знам.
— Няма значение колко добра причината изглежда в началото, Анита, в крайна сметка няма да бъде. В крайна сметка, когато си толкова навътре, няма да можеш да видиш дневна светлина, те ще поискат неща от теб, които няма да искаш да направиш.
Прегръщах себе си отново, които ме подразни. Никой не беше се приближил до мен да направя нещо на международно ниво. Олаф мислеше, че съм добра само за едно нещо и това не включваше подпомагане на правителството. Но това ме накара да се почудя как Едуард го беше срещнал. Едуард беше призрачен, но беше ли призрак?
Погледнах към толкова сериозното лице на Брадли.
— Ще бъда внимателна. — След това имах мисъл. — Дали някой те е питал за мен?
— Аз си мислех да ти предложа работа при нас. — Вдигнах вежди към него.
Той се засмя.
— Да, след като прегледах досието ти, реших, че си твърде независима, прекалено дива. Реших, че няма да вирееш в бюрократични условия.
— Правилно си схванал, но съм поласкана, че си сетил за мен.
Лицето му стана пак сериозно, и имаше линии на лицето му, които не бях виждала преди. Те го караха да изглежда на над четирдесет. През повечето време той не го правеше.
— Досието ти е маркирано, Анита. Движи се по линията нагоре. Не знам за къде или кой е попитал за него, но има и правителствена работа там, за независими и диви, ако те са с достатъчно специализирали умения.
Аз отворих устата си, затворих я, и накрая казах:
— Аз бих казала, че се шегуваш, но не се, нали?
Той поклати глава.
— Бих искал да се шегувам.
Едуард беше казал, че не би довел Олаф ако е знаел, че аз ще идвам. Той направи това да звучи сякаш Олаф е бил поканен, не доброволно, но щях да питам Едуард. Да се уверя.
— Благодаря, че ми каза, Брадли. Не знам много за тези неща, но знам, че си поел риск да ми кажеш всичко това.
— Трябваше да ти кажа, Анита. Разбираш ли, че бях аз, който извади досието ти в началото. Аз бях този, който натискаше да те поканим. Аз те докарах до нечие внимание. За това аз искрено съжалявам.
— Всичко е наред, Брадли. Не си знаел.
Той разклати глава леко, а изражението на лицето му беше горчиво.
— Но аз трябваше да знам.
Не знаех какво да кажа на това. Оказа се, че не трябваше да казвам нищо, Брадли излезе от стаята. Чаках секунда или две, а след това го последвах. Но не можех да се отърся от безпокойството. Той искаше да ме изплаши, и успя. Всичко беше, че Биг Брадър гледа и параноя. Той вече ме накара да се зачудя дали Олаф се е самопоканил, или дори дали Едуард не е бил помолен да ме вербува. Не би ме изненадало, че Едуард работи за правителството, най-малко отчасти. Той взима пари от всеки.
Щях да изглеждам глупаво, ако не бях видяла изражението на лицето на Брадли. Ако той не ми беше казал за моето досие. Той каза досие, сякаш всички имат досие. Може би имаха. Но някой е поискал досието ми. Имах внезапен изглед на живота си, престъпления, всички отпечатани в чист ред, пресичащи едно сенчесто бюро след друго, докато не пристигнат, къде— Или може би въпросът беше кой?
