Блейк, Анита Блейк. Той дори звучи смешно. Разбира се, федералното правителството никога не е било известно със своето чувство за хумор.
Едуард ме остави да карам Хамъра му до болницата. Той остана, за да чака вещицата. Тя беше приятелка на Дона, така че той играеше Тед и държеше ръката и през местопрестъплението. Това щеше да бъде първото и местопрестъпление. Говоря за това да те хвърлят в най-дълбокия край да потънеш или да изплуваш. Дори аз имах по-нежно въведение в полицейската работа от това.
Олаф остана да общува с телата. Добре за мен. Не исках да бъда в кола, или друго малко затворено пространство с Олаф, без Едуард за придружител. Мисля, че полицията и федералните с радост биха ми го дали за пътуването. Единственото, което той беше направил, бе да потвърди предположението ми, че убиецът не оставил трофеите си доброволно, макар че Олаф знаеше по-малко за магията от мен. Той не знаеше защо убиецът си е тръгнал. Бях единствената със сценарий за това, а дори и аз ще бъда облекчена, ако практикуваш уикан потвърди мнението ми. Ако не го потвърди, тогава бяхме наистина без други предположения.
Всъщност, почти никой не искаше да дойде с мен. Франклин, мислеше, че съм луда. Какво съм искала да кажа, че оцелелите не са оцелели, а живи мъртъвци— Брадли не беше склонен да остави Франклин като водещ агент на мястото. Геоложките карти бяха на път и не мисля, че той искаше Франклин да отговаря за търсенето. Маркс не би оставил мястото на федералните, и той също мислеше, че съм луда. Рамирес и един униформен ме последваха в немаркирана кола.
Аз наистина не мислех, че те ще намерят чудовището. Нямаше никаква следа. Никаква следа означаваше, че или то можеше да лети, или да се дематериализира. Така или иначе те нямаше да го намерят, не пеша и не с карти. Така се чувствах свободна да отида в болницата.
Друга причина да отида в Албакърки е, че Едуард ми е намерил име. Един човек, който е известен като Бружо, вещица. Дона беше дала името на Тед само при условие, че няма да се използва да бъде наранен мъжа. Тя само щеше да даде името със стриктната уговорка, че няма да му се навреди. Този, който каза името не искаше Бружо да се върне и да го нарани. Той би правил зли магии за пари, както и за лично отмъщение. Ако можеше да докажеш в съда, че той извършва истинска магия за престъпни цели, това беше автоматична смъртна присъда. Името му беше Никандро Бако, и той трябваше да бъде некромант. Ако беше, той щеше да бъде първият, освен мен, който съм срещала. Името дойде с още едно предупреждение. Бъдете внимателни с него.
Той е много по-опасен, отколкото изглеждаше. Просто това, което ми трябваше — некромант с позиция. О, чакай, аз бях некромант с позиция. Ако почнеше да ми върти номера, ще видим кой е по-голямата риба. Беше ли това коз в ръцете или прекалена самоувереност— Ще видим.
О, и Бернардо дойде с мен. Той седна на пътническата седалка паднаща надолу, докато колана който настоях той да сложи мина през врата му. Неговото красиво лице се мръщеше, със скръстени ръце пред гърдите му. Мисля, че щеше да кръстоса краката си, ако имаше място. Думи като затворен, мрачен ми дойдоха на ум.
Сенки пресичаха пътя, въпреки че нямаше дървета или сгради да ги хвърлят. Бяха като сенки, просто изсипани от самата земя да лежат през пътя, като обещание на нощта, която идваше. Ако съдя по часовника на китката ми, беше началото на вечерта. Ако съдиш по нивото на дневна светлина, беше късен следобед. Имахме останали около три часа дневна светлина. Карах през събиралите се сенки с чувство за спешност притискащо се в мен. Исках да бъда в болницата преди да се стъмни. Не знаех защо и не си задавах въпроса. Бяхме следвани от полицейска кола. Разбира се, те биха могли да оправят фиша.
Беше страшно колко бързо и плавно колата вдигна над осемдесет без да го забележа. Имаше нещо в пътищата и начина, по който се разделяха и събираха в празния пейзаж, което правеше по-ниските скорости да изглеждат като пълзене. Аз държах твърдо осемдесет и Рамирес ме следваше. Изглеждаше, като че ли той е единственият, който ми вярваше. Може би той също беше усетил спешността.
Тишината в колата не беше точно като с компания, но не беше и неудобно. Освен това имах достатъчно проблеми, без да си играя на споделяне с един от социопатните приятели на Едуард.
Бернардо наруши тишината.
— Видях те с детектива да ставате от тревата.
Аз се намръщих към него. Той ме гледаше с враждебни очи. Мисля, че той се опитваше да започне скандал, въпреки че не знаех защо.
— Ние не ставахме. — казах аз.
— Изглеждаше ми доста удобно.
— Ревнуваш ли? — Попитах.
Лицето му се вкамени, изтънявайки до ядосани линии.
— Значи наистина спиш с всички. Само не с нас лошите.
Аз поклатих глава.
— Това беше утешаваща прегръдка, не че това ти влиза в работата.
— Не мислех, че си от прегръщащия тип.
— Не съм.
— Значи. — каза той.
— Значи, че този случай ми влияе.
— Чух това. — каза той.
Аз го погледнах. Лицето му беше отвърнато, само един тънък ръб от профила
се показваше през косата му, като луната, точно преди да се стъмни.
