Чувствах параноя тази сутрин, когато вмъквах ножа в кания на гръбнака ми. Сега движех главата си малко напред — назад да усетя дръжката срещу врата ми. Беше успокояващо. Почти винаги носех кании на китката си и подходящи ножове, но канията на гръбначния стълб беше по желание. Една минута си параноик и взимаш твърде много тежки оръжия, на следващата си уплашен, и недостатъчно въоръжен. Животът е такъв, или моят живот е такъв.
— Знаете ли какво са Лос duendos? — Рамирес попита.
— Бернардо каза, че означава джуджета.
Рамирес кимна.
— Но тук това е фолклор. Те са малки същества, които живеят в пещери и крадат неща. Но е трябвало да бъдат ангели, които са останали между Рая и Ада по време на бунта на Луцифер. Толкова много ангели са излизали от Рая, че Бог затръшнал вратата и Лос duendos останали в капан от външната страна на Рая. Те са оставени в състояние на неопределеност.
— Защо просто не са отишли в Ада? — Бернардо попита. Това беше добър въпрос. Рамирес вдигна рамене.
— Историята не казва.
Погледнах Ригби стоящ зад Рамирез. Той стоеше толкова спокойно, готов, подготвен като пораснал бойскаут. Той не изглежда притеснен за нищо, и това ме накара да се изнервя. Бяхме на път да влезем в бар, който беше пълен с байкърс, лошите момчета. Имаше некромант вътре, толкова силен, че караше кожата ми да тръпне от няколко пресечки дълечина. Останалите от нас изглеждаха уверени, но това беше увереност, родена от това, че са били там и направи това и оцелели, увереността на Ригби ми изглеждаше фалшива, не фалшива увереност, но основана на погрешно предположение. Не можех да знам със сигурност, без да питам, но залагах, че Ригби никога не е бил наистина в ситуация, в която да си мисли, че няма изход. Имаше мекотата в него, въпреки здравите мускули. Бих взела малко по-малко мускули и по-голяма дълбочина на очите всеки ден. Надявах се, че Рамирес не трябва да идва сединствено подкрепление Ригби , но не го казах на глас. Всеки губи черешката си някога, някъде, ако нещата се объркат, тази вечер може да бъде нощта на Ригби.
— По някаква причина ли ни разказа тази малка история, Фернандо— Искам да кажа, че не мислиш, че този Бако или бандата байкър са лос дуендос? — Той поклати глава.
— Не, аз просто мислех, че може да искате да знаете. Казва нещо за Бако, че е кръстил бара си на паднали ангели.
Отворих шофьорската вратата на хамъра. Бернардо схвана намека и слезе от страната на пътника.
— Не паднали ангели, Ернандо, просто уловени в неопределеността.
Ернандо се облегна на отворения прозорец на колата.
— Но те не са вече в Рая, нали? — С този последен загадъчен коментар той се отдръпна и ми позволи да вдигна прозореца. Той и Ригби гледаха как потегляме. Изглеждаха един вид пропаднали стоейки там в изоставения, потрошен паркинг. Или може би това беше просто моето чувство за пропадане.
Погледнах Бернардо.
— Не убивай никого, нали?
Той се пъхна обратно на мястото си, сгушен срещу кожата. Изглеждаше по- спокоен, отколкото го бях виждала от часове.
— А ако се опитат да ни убият?
Въздъхнах.
— Тогава ще се защитаваме, — казах аз.
— Виждаш ли, знаех, че ще видиш нещата по моя начин.
— Не започвай битката. — казах аз.
Той ме погледна с нетърпеливи кафяви очи.
— Мога ли да я завърша? — Погледнах назад към пътя търсейки място за паркиране. Каквото и заклинание правеше Бако, вече беше свършило. Атмосферата беше малко по-лесна да се диша. Но все още имаше нещо във въздуха като близка мълния в очакване да удари.
— Да, можем да го завършим.
Той започна да си тананика. Мисля, че беше част от “Великолепната седморка “. За да цитирам един прекалено употребяван филм, имах лошо предчувствие за това.
Докато успея да намеря празно място, с Бернардо вече бяхме измислили план. Аз бях съживител от друг град, дошла да говори по служебни въпроси с един от малкото съживители, за които бях чувала. Ако това не беше дяволски близо до истината, щеше да бъде доста лоша история като за прикритие. Дори и при положение, че беше истината, или близо до нея, пак звучеше слабо. Но нямахме цял ден на разположение, а освен това не мислех, че да бъдем прикрити е силната страна на нито един от нас. И двамата се чувствахме по-добре в ролята на
Бернардо протегна ръка към мен точно преди да пресечем улицата, а аз му се намръщих.
Той поклати ръката си към мен:
— Хайде, Анита, играй честно. — Беше протегнал дясната си ръка. За секунда се вгледах в нея, но накрая я приех. Пръстите му се плъзнаха около ръката ми малко по-бавно и малко по-собственически отколкото беше нужно, но можех да го преживея. За щастие и на двама ни съм десничар, а Бернардо — левичар. Можехме да се държим за ръцете и все пак ръцете, с които стреляме оставаха свободни. Обикновено, когато се стигнеше до гушкане, аз бях единствената въоръжена, така че се съобразявахме само с моята ръка за стрелба.
