— Аз съм некромант. Чух, че и Бако е такъв. Срещала съм много вдигачи на зомбита, но никога не съм сещала друг некромант.
Тя поклати глава.
— Не знам за какво говорите. Започна да търка бара с лекьосан парцал. Дори вече не ме гледаше, сякаш се бях превърнала в нещо съвсем безинтересно.
Те щяха да се позабавят малко, после щяха да станат нетърпеливи и да се опитат да ни изритат навън.
Освен ако не започнехме да стреляме по хората, щяха да успеят. Когато не си сигурен, кажи истината. Не е обичайната ми тактика, но хей, трябва да пробвам всичко по веднъж.
— Аз съм Анита Блейк — това беше всичко, което успях да кажа преди погледът— да светне нагоре и това беше първият път, в който наистина ме погледна.
— Докажи го — каза тя.
Започнах да бъркам в якето си, за да извадя личната си карта. Чух щракването на оръжие изпод бара, когато тя спусна ударника. Само от звука можех да кажа, че това е старовремска пушка с рязана цев, иначе нямаше да се събере зад бара.
— Бавно — нареди тя.
С ъгълчето на окото хванах движението на Бернардо. Завърташе се към нас, може би вадеше оръжие.
— Всичко е наред, Бернардо. Всичко е под контрол.
Не мисля, че ми повярва.
— Моля те — изрекох.
Не казвах често „моля те”. Бернардо се поколеба, но в крайна сметка се обърна отново назад, за да наблюдава събиращите се вълци. Просъска ми:
— Побързай.
Направих това, което ми каза дамата с пушката, насочена към гърдите ми и като се движех много, много бавно— подадох картата.
— Остави я на бара.
Така и направих.
— Разтвори ръцете си на бара. Наведи се към него.
Повърхността му беше лепкава, но задържах ръцете си и мен легнали върху него, като един вид се подпирах на тях. Можеше да поиска просто да заема позицията*(* става въпрос за позата при претърсване — широко разкрачени крака, ръцете най-често са на тила, а тялото е наведено върху някаква повърхност). Разкрачих и краката си.
— Той също — допълни тя.
Бернардо я беше чул.
— Не — отказа той.
През очите и мина нещо, което би накарало Едуард да се гордее. Знаех, че тя ще го направи.
— Направи каквото тя ти казва или се разкарай оттук — казах му аз.
Той се премести така, че да може да обхваща с поглед стаята, мен и жената зад бара. Беше близо до външната врата. Едно бързо движение и можеше да е навън на следобедното слънце. Не се запъти към вратата. Погледна към мен. Очите му трепнаха към жената зад бара. Мисля, че видя в лицето и това, което бях видяла и аз, защото въздъхна така, че рамената му се приведоха. Той поклати глава, но се запъти към дългия бар. Движеше се вдървено, сякаш и най-малкото движение му причиняваше болка. Стойката му, лицето, всичко в него крещеше, че не му харесва това, което прави, но се облегна до мен на бара.
— Разтвори си краката — каза тя. — Облегни се на него сякаш искаш да огледаш това красиво личице в плота.
Чух как Бернардо си пое дъх със съскане, но разтвори краката си и се наведе достатъчно близо, за да види лака по надраскания барплот.
— Сега мога ли само да кажа, че това е лоша идея? — попита той.
— Млъквай — отвърнах му аз.
Жената разтвори документите ми върху барплота, а другата— ръка все още беше скрита отдолу. По някакъв начин бяха прикрепили пушката под бара. Чудех се какви ли още изненади са приготвили.
— Защо искаш да видиш Ники? — попита ме тя.
Не ми каза да се вдигна, затова не го направих.
— Казах ти истината. Искам да поговоря с друг некромант.
— Защо не ми каза коя си от самото начало?
— Понякога работя с ченгетата. Помислих си, че това може да те изнерви. — Трябваше да си извъртя очите нагоре, за да мога да я погледна. Бях възнаградена с усмивка. Изглеждаше някак непохватна на грубите— черти, но беше някакво начало.
— Защо искаш да говориш с друг некромант?
Оставих истината да изскочи от устата ми без да се съсредоточавам върху факта, че имам намерение да спра, преди да кажа всичко. Имам предвид, че Ники Бако е некромант, а ако некромантията е свързана с убийствата… Така че ще споделя само част от истината, докато разбера дали е от лошите момчета.
— Имам малък проблем, свързан с мъртвите. Трябва ми второ мнение.
Тогава тя се разсмя, остър звук като граченето на гарван. Аз подскочих, и кълна се, че усетих върколаците зад мен трепнаха. Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че се страхуват от дребната женица. Знам, че аз се страхувах.
— На Ники ще му хареса това. Известната Анита Блейк идва да се консултира с него. О, дяволски ще му хареса. — Тя посочи с ръка. — А този кой е?
— Това е Бернардо, той е… приятел.
Очите— се втвърдиха.
— Колко добър приятел?
— Близък, много близък — отвърнах аз.
Тя легна на бара и сложи лицето си до моето, а ръката— още беше под плота, върху пушката.
— Би трябвало да те убия. Мога да го усетя. Ти ще нараниш Ники. — Вгледах се в очите— през няколкото сантиметра, които ни деляха. Очаквах да видя гняв или дори омраза, но там нямаше нищо. Именно тази празнота ми помогна да разбера нещо. Ако тя дръпнеше спусъка срещу мен, това нямаше да и е за пръв път.
