Излизала съм с мъже, с които не можем да се държим за ръце и те да не се поклащат непохватно между нас. Бернардо не беше един от тях. Той забави крачка, за да мога да се нагодя към дългите му крака, докато не осъзна, че съм на крачка пред него, влачейки го за ръка. Имам много високи приятели. Никой от тях не се е оплакал, че не мога да вървя наравно с него.
Вратата към бара беше черна и се сливаше толкова добре с фасадата на сградата, че може спокойно да я пропуснеш. Бернардо я отвори пред мен и аз му го позволих. Ако започнехме да спорим кой на кого да отвори, можехме да си развалим прикритието. Въпреки че, ако наистина ми беше гадже, щяхме да сме провели този разговор. Така де.
В минутата, в която пристъпих в бара, не, в момента, в който стъпих в бара, разбрах, че няма да се впишем. Толкова много неща вече се бяха объркали. Дрехите ни не бяха в повече, просто не бяха точните дрехи. Ако Бернардо беше зарязал черната официална риза и носеше само бялата тениска, и ако тя не изглеждаше толкова нова, може би щеше да се впише. А аз определено бях единствената със сако в помещението. Но дори и само с тенис-блузката и дънките щях да изглеждам навлечена в сравнение с това, което носеха повечето жени. Може ли да се каже твърде къси шорти?
Момичето близо до нас, и като казвам момиче имам предвид момиче — ако имаше и осемнадесет, бях готова да си изям чорапа — ме изгледа враждебно. Тя имаше дълга, кестенява коса, която се люлееше покрай раменете?. Косата— изглеждаше чиста и блестяща дори на слабото осветление. Гримът беше лек, но много добре направен. Би трябвало да обмисля кого да заведе на бала. Вместо това беше облечена в черен, кожен сутиен с метални капси и съответстващи му панталонки, които изглеждаха като нарисувани на тесния— ханш. Чифт от онези неудобни обувки с много висок ток и на платформа, допълваха облеклото й. Този вид обувки на платформи са били грозни още през седемдесетте и осемдесетте и си оставаха грозни две десетилетия по-късно, нищо че се бяха върнали на мода.
Беше се увесила на един мъж, който беше с тридесет или повече години по-стар от нея. Косата и рошавата му брада бяха сиви. На пръв поглед можеше да ти се стори, че е дебел, но той беше едър по начина, по който са едри нападателите в американския футбол, плът и под нея мускули. Очите му бяха скрити под малки, тъмни кръгли очила, дори при положение, че в бара беше постоянен полумрак. Седеше на масата, която беше най-близо до вратата, а едрите му ръце почиваха върху нея. Той беше напълно отпуснат, но все пак човек можеше да се усети големината му, колко беше внушителен физически. Момичето бе по-слабо и по-ниско от мен. Надявах се да му е дъщеря, но някак си се съмнявах.
Той се изправи и вълна от енергия се изля от него на талази, почти видим облак от сила. Изведнъж ми стана много трудно да дишам и не беше от цигарения дим, който се стелеше ниско из помещението като мъгла. Дойдох тук и очаквах да видя съживител. Не очаквах да видя върколак. Не мога да съм сто процента сигурна за вида на животното, но наречете го предчувствие — los lobos — трябваше да са върколаци.
Огледах помещението пълно с хора и усетих как силата им се надигна като невидима козина. Бернардо постави дясната си ръка на рамото ми и ме повлече към бара, бавно. Нужно ми бе почти цялото самообладание, за да не изкарам един от пистолетите. Не се протегнах към нито един от тях. Те не ни бяха посрещнали с насилие. Вероятно винаги са правили подобно шоу към всеки нахален турист. Почти всеки ще долови посланието и ще се изниже. Изнизването звучеше като много добра идея. За нещастие ние си имахме работа, и очевидната яка заплаха не беше достатъчно, за да ни спре. Жалко. Защото нямаше да им хареса факта, че не си тръгваме. Ами ако сегашната заплаха не беше нещо обичайно— Ами ако се опитваха да ни прогонят, защото ставаше нещо нередно— От лошо по-лошо.
Дългият дървен бар се беше разчистил, докато стигнем до него. По-добре за мен. Не исках да бъда обградена. Барманката беше жена, и изненадващо — джудже, а, малък човек. Не можех да надзърна зад бара, но трябваше да има нещо, на което да е стъпила. Тя имаше къса, гъста коса, изпъстрена с бели кичури. Лицето— беше с типично грубо и квадратно, но очите— бяха с най-твърдия поглед, който някога бях виждала. Лицето— беше набраздено с дълбоки бръчки, но не от старост, а от тежък живот. Едната— вежда беше пресечена от голям бял белег. Липсваше— само табела над главата: „Аз съм имала труден живот”.
— Какво ще желаете? — попита тя. Тонът— съвпадаше с останалата част от нея — беше суров.
Почти очаквах Бернардо да отговори, но вниманието му изцяло беше насочено към залата и атмосферата на нарастваща враждебност.
— Търсим Ники Бако — казах аз.
Очите— дори не трепнаха.
— Никога не съм чувала за него.
Поклатих глава. Отговорът— беше автоматичен. Дори не— се наложи да го обмисли. Бих могла да попитам за всеки останал в залата и отговорът щеше да бъда същия. Понижих гласа си, въпреки че знаех, че съществата в стаята щяха да чуят и най-тихия шепот.
