Пулсът ми внезапно се качи в гърлото. Да ме отнесе психясало джудже барман, колко иронично. Запазих гласа си нисък, по начина, по който се говори на самоубийците, застанали на ръба или на хората, насочили оръжие към теб.
— Не планирам да нараня Ники. Честно, просто искам да се консултирам с него като некромант с некромант.
Тя просто продължи да се взира в мен, без дори да мига. Бавно се изправи.
— Ако се помръднеш, ще те убия. Ако той помръдне, ще те убия. — Начинът, по който го каза, ни предвещаваше, че каквото и да се случи няма да ни хареса.
Тя обърна погледа си към Бернардо и се облегна долу, така че главата— беше обърната странично към него, ухото— беше почти притиснато към бара.
— Чу ли ме добре, гадженце?
— Чух те — отвърна той, а тонът му също беше нисък и спокоен. Той също беше го видял. Тя си търсеше извинениее, за да ме убие. Никога преди не я бях срещала, затова не можеше да е нещо лично. Но лично или не, все така щях да съм мъртва.
— Не разрешаваме на външни хора да вкарват пистолети в нашия дом.
— Не съм имала намерение да проявя неуважение — отговорих— аз. — Винаги ходя въоръжена. Нищо лично.
Тя отново се облегна на бара и приближи лицето си до Бернардо.
— Ами ти— И ти ли винаги ходиш въоръжен?
— Да — отвърна и той. Намръщи се, а после отново се втренчи в бара. По щастлива случайност днес носеше барета или прекрасната му коса щеше да бъде покрита с лепкав боклук. Чувствах как ръцете ми се залепват завинаги за дървото.
— Не, тук вътре не — каза тя.
Огромният човек от предната маса беше този, който ни претърси. Някак си знаех, че е той. Силата му се блъсна в гърба ми като почти истинска стена от сила. Мамка му. Той ме претърси, сякаш го беше правил и преди. Намери ножовете на китките и гърба ми, също и пистолетите. Също така намери и телефона ми, но го остави на бара пред мен, вместо да го вземе.
Можеше да се види усилието, което костваше на Бернардо да остави мъжа да го докосва, да го претърси, да му вземе оръжието. Също така и взе нож от единия ботуш на Бернардо. Всичко изглеждаше добре в сравнение с последното местопрестъпление, но денят не отиваше на добре.
— Сега вече може ли да се изправим? — попитах.
— Още не — отвърна ми тя.
Бернардо ме погледна с поглед, който ми обещаваше, че ако умре ще се върне и ще ме преследва, защото всичко е по моя вина.
Задържах гласа си спокоен, опитах се да звучи смислено.
— Знаеш, че съм Анита Блейк. Знаеш защо съм тук. Какво друго искаш?
— Харпо, провери портфейла на мъжа. Виж кой е — нареди тя.
Харпо— Едрият мъжага, трептящата планина от мистична енергия се казваше Харпо. Нищо от това не казах на глас. Наистина започвам да поумнявам.
Харпо извади портфейла на Бернардо. Той напъха десет милиметровия на Бернардо от едната страна на панталоните си, а моя „Браунинг” от другата страна. Не виждах „Файърстар”-а и ножовете. Може би ги беше напъхал в своите джобове.
— Според шофьорската му книжка е Бернардо Петнист Кон, но освен това, няма нито кредитни карти, нито снимки, нито нищо.
Очите на жената отново станаха безмилостни.
— Твърдиш, че е близък приятел?
— Да — отвърнах?. Отново започвах да се плаша.
— Любовник ли ти е? — попита тя.
Ако не беше насочила пушка срещу мен, щях да— кажа да върви по дяволите, но тя беше насочила, така че отговорих.
— Да. — Доверявах се на Рамирес, че знае какво говори, за това че трябваше да принадлежа на мъж. Надявах се, че лъжата е подходящият отговор.
— Докажи го - каза тя.
Вдигнах вежди на това
— Моля?
— „Моля?” — изимитира ме подигравателно и това изтръгна нисък боботещ смях от останалите в стаята.
— Обрязан ли е? — попита ме тя.
Поколебах се. Не можах да се спра. Въпросът ме хвана прекалено неподготвена. Преглътнах и казах:
— Да. — Имах шанс 50/50 и след като един мъж е американец и е под 40 имах още по-голям шанс.
Тя се усмихна, но очите и останаха като празни чаши.
— Вече можете да се изправите.
Преборих се с нуждата да изтрия ръцете си в панталоните. Не исках да я обиждам на тема чистота, но също така отчаяно исках да се измия. Приближих се към Бернардо, все едно искам прегръдка. Дори поставих лявата си ръка на кръста му, въпреки че се чудех дали няма да изцапам чудесната му бяла риза. Неговата ръка се плъзна на рамената ми, но вече наистина исках да се разкарам от огневата линия на проклетата пушка. Можех да се обзаложа, че е поставена на стационарна поставка, а не на въртяща се. Надявах се да съм права.
Ръцете и отново се показаха. Добър знак.
— Свали си панталоните, Бернардо — каза тя.
Усетих го как се стегна зад мен. И двамата погледнахме към нея. Отново тръгнах да казвам „Моля?”, но Бернардо каза:
— Защо?
Аз щях да поискам да повтори, само за да проверя дали съм я разбрала правилно. Той просто каза „защо”, сякаш това му се беше случвало и преди.
— За да можем да видим дали си обрязан.
Издърпах ръката си иззад гърба на Бернардо, застанахме близо един до друг, но без да си ударим ръцете една в друга. В крайна сметка, можеше и да ни се наложи да си бием.
— Казах, че е. Това не е ли достатъчно?
