— Не. Виждаш ли, ти си права. Често работиш с полицията. Ако беше сама можеше и да видиш Ники, но той, ние нищо не знаем за него. Ако ти е любовник, тогава добре, но ако не е, тогава може би е ченге.
Бернардо се изсмя и мисля, че звукът сепна всички ни.
— Нови двайсет. Да ме бъркат с ченге.
— Какъв си, ако не си ченге? — попита го тя.
— Понякога съм бодигард. Понякога съм този, от когото трябва да се пазиш. Зависи кой плаща по-добре. — Гласът му звучеше много самоуверено, с абсолютна сигурност.
— Може би си, а може и да не си. Свали си панталоните и ще видим.
Той започна да си разкопчава колана. Отдръпнах се от него, но не много далеч. Не исках пак да заставам пред пушката.
— Какво не е наред. И преди си го виждала без панталоните — попита тя. Започвах да си мисля, че не ми вярва.
— Не и пред тълпа. Така не съм. — Оставих справедливото възмущение да пламне в гласа ми. Това предизвика повече смях сред тълпата.
Жените бяха започнали да скандират „Свали ги, свали ги”, че и по-лоши неща. Момичето, което се беше увесило на Харпо, беше застанало точно зад него и се наслаждаваше на шоуто с блестящи, развълнувани очи.
Бернардо не се оплака или изчерви. Той просто си събу панталоните, свали ги до средата на бедрата и застана така. Автоматично погледнах встрани. Жените се разпищяха и разсвириха. Един глас извика „Голяма работа, да!” Мъжете се присъединиха. Те го поздравяваха и коментираха как го правим, без да ме наранява.
Трябваше да погледна. Не можах да се въздържа. Трябваше да разбера дали предположенията ми са излезли верни, но ако трябва да съм откровена просто исках да погледна. Смущаващо, но вярно. Отне ми няколко секунди, докато разбера, че е обрязан, защото това, което видях първо, беше размера. Той беше много, много надарен.
Изчервявах се и не можех нищо да направя по въпроса. Но знаех, че ако просто стоя така и го зяпам всичките лъжи ще отидат на вятъра. Опитах се да действам така, все едно там стоеше Жан-Клод или Ричард. Какво бих направила— Бих ги покрила с нещо.
Преместих се така, че да застана пред него, въпреки, че внимавах да не се допра. Признавам си, че и не можех да гледам към нищо друго. Ричард беше впечатляващ. Но Бернардо беше подминал впечатляващото и клонеше към плашещ. Закрих го от погледите с тялото си, като го хванах с ръце отстрани на талията, за да се стабилизирам. Изчервявах се толкова силно, че се замаях.
Погледнах към нея като все още го закривах от хората в залата.
— Това достатъчно ли е? — попитах. Дори гласът ми тънеше в неудобство.
— Целуни го — каза тя.
Погледнах към нея.
— Остави го да си обуе панталоните и ще го целуна.
Тя поклати глава.
— Не съм казала, че ще го целуваш по устата.
Ако успеех да се изчервя още малко, главата ми щеше да експлодира. Обърнах се обратно, така че не можех да го виждам повече.
— Определено няма да го направим.
— Мисля, че ще направите всичко, което поискаме.
Не знам какво щях да отвърна на това, защото прозвуча мъжки глас.
— Стига игрички, Паулина. Върни им оръжията и ги пусни.
Всички се обърнахме. От неясния край на стаята идваше друго джудже, малък човек. Той беше може би с половин глава по-висок от барманката, Паулина, изглеждаше повече като испанец и беше по-млад. Косата му беше тъмно черна, кожата мургава и без бръчки. Изглеждаше на двадесет и няколко, но аурата от сила, която се носеше от него като изумителен парфюм, се усещаше по-стара.
— Аз съм Никандро Бако, Ники за приятелите ми. Тълпата се разтвори, за да го пропусне като завеса, която някой беше дръпнал. Той протегна ръка към мен и аз я поех, но не си стиснахме ръце. Вдигна ръката ми към устните си и я целуна. Но очите му се завъртяха така, че да може да вижда лицето ми, докато го правеше и нещо от начина, по който изглеждаха очите му, устата му на кожата ми, ми напомниха за по-интимни места, на които може да се намира устата на един мъж. Издърпах ръката си при първия удобен случай, в който нямаше да изглеждам нелюбезна.
— Г-н Бако, благодаря ви, че се срещнахте с мен. — Звучах толкова делово, сякаш Бернардо не беше застанал зад нас със свалени около бедрата гащи.
— Облечи се — нареди той. Почти не погледна към Бернардо. Чух как си вдига панталоните, бори се да върне всичко на мястото му, въпреки че честно казано се чудех как може дънките му да поберат всичко.
— Защо сте тук, г-це Блейк?
— Наистина имах нужда да говоря с друг некромант.
— Звучи така, сякаш сте си променили мнението — каза той. Оглеждаше ме подробно, изучаваше лицето ми. Когато вдигнах ръка, за да докосна косата си, той проследи движението ми.
— Демонстрациите ми отнеха всичкото време. Имам уговорена среща с полицията, която наистина не мога да пропусна. — Добавих частта за полицията нарочно, защото имах чувството, че Бако беше наясно с абсолютно всичко, което се беше случило тук. Всъщност, те не ни бяха наранили, а просто ни бяха засрамили или по-точно мен. Той се беше появил точно в критичния момент. Да бе, да.
— Като двамата полицаи, които ви чакат отвън?
Усетих как по лицето ми премина проблясък на знание, не много силна реакция, но беше достатъчно.
