Той откопча колана си с ясно щракване и наклони напред. Издърпах файърстара от кобура, който лежеше в скута ми. Панталоните, които Едуард беше донесъл в болницата бяха прекалено тесни за коремния кобур. Гледах как ръката на Олаф изчезва под черното кожено яке. Може би не беше разбрал движването, с което откопчах кобура и извадих пистолета. Може би е очаквал да вдигна оръжието и да го насоча към задната седалка. Прицелих се през тясното пространство между седалките. Не беше перфектна позиция, но бях насочила оръжието си първа, а това имаше значение при престрелка.
Той беше извадил пистолета от якето си, но все още не беше насочен. Ако имах намерение да го убия, щях да спечеля.
Едуард скочи на спирачките. Олаф се стовари върху предната седалка, с оръжие под лош ъгъл, блъскайки китката си назад. Не ме заболя, защото бях хвърлена към предпазния колан и почти върху таблото. Беше от падането обратно в седалката. Дъхът ми излезе с остро изпъшкване. Лицето на Олаф се озова много близо до пространството между седалките и той видя дулото на пистолета насочено вече към гърдите му. Болеше ме толкова много, че кожата ми трепереше от нуждата да се сгърча, но задържах здраво ръката си около оръжието, използвайки другата, за да се задържа и уверя, че няма да се движа. Имах предимство пред него и щях да го запазя.
Хамърът поднесе и спря в бордюра. Едуард беше разкопчал предпазния си колан и се завърташе в седалката си. Зърнах проблясък на оръжие в ръката му и имах секунда да реша дали да се опитам да променя прицела си от Олаф на Едуард или да задържа оръжието където си беше. Оставих го насочено към Олаф, не мислех, че Едуард би ме застрелял, а Олаф можеше и да го направи.
Едуард заби дулото на оръжието си в тила на плешивата глава на Олаф. Нивото на напрежение в колата скочи. Едуард се обърна на колене, оръжието така и не мръдна от главата на Олаф. Можех да видя как очите на Олаф се завъртяха нагоре. Гледахме се взаимно и разбрах, че е уплашен. Той вярваше, че Едуард ще го направи. Аз също, въпреки, че не знаех защо, а с Едуард винаги имаше защо, дори и да беше само заради пари.
Усетих как Бернардо стои вдървен на неговата част от седалката, опитвайки се да се дръпне от бъркотията, която беше на път да се изсипе в колата.
— Искаш ли да го убия? — попита Едуард. Гласът му беше тих и празен, като че ли питаше дали искам да ми подаде солта. Можех да докарам празен, незаинтересован глас, но не и като на Едуард. Не можех да съм толкова хладнокръвна, все още не.
— Не — казах автоматично, след което добавих — Не по този начин.
Нещо премина през очите на Олаф. Не беше страх. Беше повече като изненада. Изненада от това че не казах, да, застреляй го или изненадан от нещо друго, което не можех да проумея. Кой да знае?
Едуард прибра пистолета от ръката на Олаф, след което щракна предпазителя на собствения си пистолет и се облегна назад, все още коленичил на шофьорската седалка.
— Тогава спри да го дразниш, Анита.
Олаф седна обратно на седалката си, бавно, почти сковано, сякаш го беше страх да се движи прекалено бързо. Нищо друго не може да те научи на предпазливост, така добре, като пистолет, опрян в главата. прокара ръце надолу по коженото яке, което все още изглеждаше прекалено топло за носене в жегата.
— Няма да дължа живота си на която и да е жена. — Гласът му беше донякъде сподавен, но ясен.
Дръпнах файърстара от пространството между седалките и казах:
— Постоянството е кошмарът на дребните умове, Олаф.
Той ми се намръщи. Може би не схвана цитата. Едуард погледна към двама ни, клатейки глава.
— И двамата сте уплашени и това прави и двама ви глупави.
— Аз не съм уплашен — каза Олаф.
— Аз също — пригласих.
Той ми се намръщи.
— Току що изпълзя от едно болнично легло. Разбира се, че си уплашена. Чудейки се дали следващия път, в който се срещнеш с чудовището, няма да ти е последен.
Погледнах отново към него и този поглед не беше приятелски.
— Значи започна бой с Олаф, защото би предпочела да се биеш с него, отколкото да си уплашена.
— Неразумна като всяка жена — каза Олаф.
Едуард се обърна към големия мъж.
— А ти, Олаф, си уплашен, че Анита е по-корава от теб.
— Не съм.
— Не си казал и дума, откакто видяхме кашата в болницата. След като чу какво е направила Анита, колко щети е понесла и е оцеляла. Чудиш се колко точно е добра— Дали е толкова добра, колкото си и ти— Дали не е по-добра?
— Тя е жена — каза Олаф и гласът му беше плътен с някаква тъмна емоция, като че ли се задавяше с нея. — Не може да е толкова добра, колкото съм аз. Не може да е по-добра от мен. Това е невъзможно
— Едуард, не превръщай това в състезание — се намесих аз.
— Защото ще го загубиш — заяде се Олаф.
— Няма да играя канадска с теб, Олаф. Но ще спра да се заяждам. Съжалявам.
Олаф премигна срещу мен, сякаш не можеше съвсем да проследи разговора. Не мисля, че бях надскочила английския му, по-скоро сякаш веригите на логиката му бяха претоварени.
— Не се нуждая от съжалението ти.
Бях се изкачила от „тя” или „жена” до неутрално местоимение. Това си беше начало.
