Отприщен гроб полностью

Чак когато вече вървеше обратно през тъмното и мокро поле към фермата, си спомни, че не е написала писмо за Мърфи. Бе твърде изтощена и разтърсена, че да се връща, реши да му се извини писмено следващата седмица. Петнайсет минути по-късно се прехвърли през портата с пет греди. Отмина сега тъмните и смълчани Стаи за уединение и с огромно облекчение се вмъкна в спалното помещение, без да бъде забелязана.

Ако получаването на писмо от Робин от Чапман Фарм нямаше същия ефект върху Страйк, какъвто неговото бе оказало върху нея, то липсата на писмо за Райън Мърфи го зарадва неимоверно, факт, който той скри от Дев Шах, след като последният потвърди, че е имало само една бележка в пластмасовия камък, когато го е проверил преди съмване.

– Е, хубаво е да се знае, че тя е добре – бе единственият коментар на Страйк, след като прочете посланието на Робин на съдружническото бюро. – А и вече е набавила много важна информация. Ако Уил Еденсор е създал дете там, имаме донякъде обяснение защо не си тръгва.

– Да – кимна Дев. – Опасява се, че ще бъде преследван от закона, задето е правил секс с непълнолетна. Ще кажеш ли на сър Колин?

– Ако детето категорично е на Уил, ще трябва да научи рано или късно, но първо предпочитам да получа повече информация.

– Това, че е непълнолетна, няма да се промени – настоя Дев.

Страйк не бе виждал Дев Шах толкова безкомпромисен преди.

– Съгласен съм. Но не съм сигурен, че може да се съди ставащото там по нормалните стандарти.

– Майната им на нормалните стандарти – махна с ръка Дев. – Покрай деца си държиш патката в гащите и толкоз.

Последва кратко и напрегнато мълчание, после Дев обяви, че си отива да се наспи, след като е прекарал цялата нощ в колата, и си тръгна.

– Кое го ядоса? – попита Пат, когато стъклената външна врата се хлопна доста по-силно от необходимото, а Страйк се показа от вътрешния кабинет с празна чаша за чай в ръка.

– Сексът с непълнолетни момичета – отвърна Страйк и отиде до мивката да измие чашата си, преди да тръгне за поредното следене на Голямата стъпка. – Не го е правил Дев – уточни.

– Е, това си го знаех – заяви Пат.

Страйк не попита откъде Пат си го е знаела. Дев безспорно бе най-хубавият сътрудник, наеман от агенцията, и Страйк от опит знаеше, че тя има слабост към такива и симпатиите ѝ са на тяхна страна. Мисловна асоциация го накара да каже:

– Между другото, ако Райън Мърфи позвъни, предай му, че няма писмо от Робин за него тази седмица. – Нещо в острия поглед на Пат го накара да добави: – Ами не е имало такова в камъка.

– Хубаво де, не съм те обвинила, че си го изгорил – тросна се Пат и се върна към работата си на компютъра.

– Всичко наред ли е? – попита Страйк. Съмняваше се някой някога да е сравнявал Пат с вечно сияещ слънчев лъч, но от друга страна, не помнеше случай някога да е бивала тъй язвителна, без да е била провокирана.

– Съвсем – отвърна Пат с електронна цигара в ъгъла на устата си, намръщена, вперила поглед в монитора.

Страйк реши да е дипломатичен и изми чашата си в мълчание.

– Е, аз тръгвам да наблюдавам Голямата стъпка – съобщи той. Когато се обърна да вземе палтото си, погледът му падна върху малка купчинка квитанции на бюрото на Пат. – Тези на Литълджон ли са?

– Да – отговори Пат, докато пръстите ѝ бързо бягаха по клавиатурата.

– Може ли да им хвърля едно око?

Той ги разлисти. Нямаше нищо необичайно в тях, дори личеше известна аскетичност.

– Какво мислиш за Литълджон? – попита я Страйк, като ѝ върна разписките.

– Как така какво мисля аз за него? – стрелна го тя.

– Така, точно каквото попитах.

– Той е свестен – отвърна Пат. – Добър си е.

– Робин ми каза, че не го харесваш.

– Просто ми се стори твърде мълчалив, като дойде, това е всичко.

– Да не е станал по-приказлив? – поинтересува се Страйк.

– Да – отвърна Пат. – Всъщност… не… но винаги е учтив.

– Не си ли го забелязвала някога да върши нещо странно? Да се държи особено? Да лъже за нещо?

– Не. Защо ме питаш?

– Защото, ако е така, няма да си единствената – отвърна Страйк. Вече беше заинтригуван. Пат никога не бе показвала и най-малка склонност да въздържа упреците си, когато съдеше някого, бил той клиент, служител, или дори самият Страйк.

– Наред си е. Върши си работата добре, нали?

Преди Страйк да е успял да отговори, телефонът на бюрото на Пат зазвъня.

– О, здравей, Райън – изрече тя далеч по-сърдечно.

Страйк реши, че е време да тръгва, и го направи, като затвори тихо зад себе си остъклената врата.