Отприщен гроб полностью

Имаше гъсти бели мустаци и лека обратна захапка, придаваща му известна прилика със заек, или през по-строги очи бе стандартният образ на безинтересен човек от висшата класа. Носеше очила с метални рамки, зад които очите му бяха помътнели от катаракта, а от едното му ухо се подаваше голям слухов апарат с телесен цвят.

– Моля, заповядайте… тук, Гунга Дин – добави.

Страйк предположи, че последното бе покана към дебелия лабрадор, който сега душеше ръба на крачолите му.

Полковник Грейвс се потътри пред Страйк към голямо преддверие, като потракваше силно с бастуна си върху тъмния полиран под, а най-отзад вървеше шумно дишащият лабрадор. От стените ги гледаха викториански маслени портрети, очевидно на предци. Пространството бе наситено с покой и красота, подсилвана от светлината, струяща през големия разделен с пречки прозорец на стълбището.

– Прекрасна къща – отбеляза Страйк.

– Дядо ми я е купил. Напечелил е от бира. Пивоварната отдавна я няма обаче. Чували ли сте за тъмна бира „Грейвс“?

– Боя се, че не.

– Беше спряна от производство през 1953 година. Още има няколко бутилки от нея в избата. Голяма гадост. Баща ми ни караше да я пием. Все пак семейното богатство се градеше на нея. Ето тук – обяви полковникът, който вече дишаше тежко като кучето си, когато отвори врата.

Влязоха в голяма гостна, уютна и с типичното за висшата класа обзавеждане – широко канапе и кресла с поизбеляла тапицерия, още прозорци с пречки, гледащи към разкошните градини, и кучешко легло от туид, в което лабрадорът се тръшна морно, сякаш му стигаха усилия за този ден.

Трима души седяха около ниска маса, сервирана за чай и с плато домашно приготвен пандишпанов кейк „Виктория“. В кресло седеше възрастна жена с оредяла бяла коса, облечена в тъмносиньо и с перли на шията. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, та Страйк се почуди дали не страда от Паркинсон. Двойка на възраст малко под петдесет седеше на дивана. Буйните вежди и римският нос на оплешивяващия мъж му придаваха облик на орел. Вратовръзката му, освен ако той не се правеше на нещо, което не беше, а според Страйк това бе твърде малко вероятно в настоящия контекст, го идентифицираше като бивш кралски пехотинец. Съпругата му, пълничка блондинка, носеше розов пуловер и пола от туид. Подстриганата ѝ на черта коса бе прибрана с кадифена лента – стил, който Страйк не бе срещал от осемдесетте години, – а обветрените ѝ бузи, нашарени със спукани капиляри, говореха за живот, прекаран предимно на открито.

– Съпругата ми Барбара, дъщеря ни Филипа и мъжът ѝ Никълъс – представи ги полковник Грейс.

– Добро утро – поздрави Страйк.

– Здравейте – отвърна госпожа Грейвс.

Филипа само кимна, без да се усмихва. Никълъс нито продума, нито направи някакъв жест за поздрав.

– Сядайте – посочи полковникът на Страйк кресло срещу канапето, а самият той се отпусна бавно на стол с висока облегалка и изпъшка с облекчение.

– Как пиете чая? – осведоми се госпожа Грейвс.

– Силен, моля.

– Само така – одобри полковникът. – Не понасям слаб чай.

– Остави на мен, мамо – обади се Филипа и Страйк си каза, че наистина не бе препоръчително възрастната жена да налива гореща вода с тези треперещи ръце.

– Кейк? – предложи на детектива все така неусмихващата се Филипа, след като бе сервирала чая му.

– С удоволствие – прие Страйк. Да вървеше по дяволите диетата.

След като на всички бе поднесен чай и Филипа отново седна, Страйк каза:

– Много съм благодарен, че ми дадохте възможност да разговарям с вас. Разбирам, че няма как да ви е лесно.

– Увериха ни, че не сте някой долен търсач на сензации – каза Никълъс.

– Е, това е хубаво да се знае – хладно отвърна Страйк.

– Не искам по никакъв начин да ви засегна с това – добави Никълъс, макар маниерът му да подсказваше, че пет пари не дава дали ще засегне някого и дори се гордее с тази си безцеремонност. – За нас все пак бе важно да ви проверим.

– Имаме ли вашата гаранция, че няма да се появим по таблоидите? – попита Филипа.

– За вас май е обичайно да фигурирате в тях – вметна Никълъс.

Страйк би могъл да изтъкне, че никога не е давал интервю пред медиите, че повечето от журналистическия интерес, който бе възбудил, се дължеше на разрешаване на криминални случаи, и че надали е в негов контрол изборът на пресата да отразява разследванията му. Вместо това каза:

– В момента интересът от страна на медиите е от нищожен до несъществуващ.

– Но вие предполагате, че всичко може да излезе наяве? – настоя Филипа. – Защото децата ни не знаят за нищо от това. Мислят, че чичо им е починал от естествена смърт.

– Беше толкова отдавна, Пипс – припомни госпожа Грейвс. На Страйк му се стори, че тя е малко нервна във връзка с дъщеря си и зет си. – Минаха двайсет и три години. Али щеше да е на петдесет и две сега – добави тихо, без да го адресира към някого.