Отприщен гроб полностью

– Ако можем да предпазим друго семейство да мине през преживяното от нас – обади се с висок глас полковник Грейвс, – ще бъдем много радостни. Човек има дълг към обществото – заяви той и погледът към зетя му въпреки замъглените от катаракта очи, бе остър. После сковано се завъртя към Страйк и попита: – Какво искате да знаете?

– Бих искал да започнем с Алегзандър, ако не възразявате – отвърна детективът.

– В семейството винаги го наричахме Али – каза полковникът.

– Как се заинтересува той от Църквата?

– Дълга история – въздъхна полковник Грейвс. – Беше болен, само че ние дълго време не го осъзнавахме. Как го наричаха? – попита той жена си, но отговори дъщеря му.

– Маниакална депресия, но в наше време сигурно имат друга високопарна дума за това.

Тонът на Филипа подсказваше скептицизъм към психиатрията и всички, занимаващи се с нея.

– Като беше малък – промълви с треперещ глас госпожа Грейвс, – го мислехме просто за палав.

– През всички класове на училището имаше проблеми – кимна замислено полковник Грейвс. – Накрая го изключиха от отбора по ръгби.

– По каква причина? – поинтересува се Страйк.

– Наркотици – отвърна мрачно полковникът. – По онова време служех в Германия. Взехме го при нас. Записахме го в международното училище, за да получи дипломата си, но на него не му харесваше. Големи скандали вдигаше. Липсваха му приятелите. „Защо на Пипс ѝ е позволено да остане в Англия?“ Отвърнах му: „Пипс не са я заловили да пуши марихуана в общежитието си, затова“. Очаквах – продължи полковникът, – че като е в среда на военни, може да се насочи по друг път. Все се надявах… но ето какво стана.

– Баба му изрази желание Али да иде при нея в Кент – каза госпожа Грейвс. – Винаги е обичала Али. Щеше да положи матурата си в местния колеж, но не щеш ли, чухме, че заминал. Баба му не беше на себе си от тревога. Летях до Англия, за да помогна да го търсим и го намерихме отседнал у стар съученик в Лондон.

– Том Бантлинг – закима печално полковник Грейвс. – Двамата се бяха заврели в мазето и по цял ден вземаха дрога. Но в крайна сметка Том влезе в пътя – добави с въздишка. – Бедата е, че когато Барбара го намери, Али вече бе навършил осемнайсет. Нямаше как да го накараме да се прибере у дома или да направи нещо, което не желае.

– А как се издържаше? – попита Страйк.

– Другата му баба му беше завещала пари – отговори госпожа Грейвс. – Тя и на теб остави, нали, мила? – добави към Филипа. – Ти похарчи твоите за Бюгъл Бой.

Госпожа Грейвс посочи към заоблен шкаф, на който бяха поставени много снимки в сребърни рамки. След минута объркване Страйк осъзна, че насочва вниманието му към една от най-големите фотографии, на които яката и сияеща Филипа в тийнейджърска възраст бе яхнала гигантски сив кон, вероятно въпросния Бюгъл Бой, а зад тях имаше няколко хрътки. Косата ѝ, тъмна на снимката, беше прибрана май със същата кадифена лента, която носеше и днес.

– И тъй, Али е имал достатъчно пари, за да живее, без да работи? – поиска да уточни Страйк.

– Да, докато не ги профука всичките – отговори полковник Грейвс, – а той го направи за дванайсет месеца. Тогава се записа да получава помощ за безработни. Реших да напусна армията. Не исках да оставям Барбара тук сама да се опитва да го вкара в пътя. Вече започваше да става очевидно, че нещо никак не е наред.

– Започнал е да демонстрира несъмнени признаци на душевно заболяване, така ли?

– Да – кимна госпожа Грейвс. – Започна да става параноичен и много странен. Имаше чудати идеи за правителството. Но ужасното е, че тогава не го приемахме като душевно заболяване, защото винаги е бил малко…

– Каза ни, че получавал послания от Бог – намеси се полковник Грейвс. – Мислехме, че е заради наркотиците. Вярвахме, че ако просто спре да пуши проклетата марихуана… Отношенията им с Том Бантлинг охладняха и после той спеше на диваните на други хора, докато не им писнеше от него и не го изритваха. Опитвахме се да му следим движенията, но понякога не знаехме къде е.

– И тогава попадна в ужасна неприятност в пъб. Ник бил с него, нали така? – обърна се госпожа Грейвс към зет си. – Те са съученици – обясни тя на Страйк.

– Опитвах се да го вразумя – обади се Никълъс, – когато някакъв се блъсна в него и той му се нахвърли с бирената чаша. Наряза му лицето. После му правиха шевове. Беше обвинен в нанасяне на телесна повреда.

– И с право – изджафка полковникът. – Нямаше как да спорим с това. Намерихме му адвокат, наш личен приятел, и Данвърс уреди да го прегледа психиатър.

– Али се съгласи само защото се ужасяваше от затвора – поясни госпожа Грейвс. – Това му беше голям страх, че ще бъде заключен. Според мен по тази причина никога не хареса училището с пансион.

Филипа леко извърна очи в гримаса, незабелязана от родителите ѝ, но Страйк я регистрира.

– И тъй, психиатърът постави диагноза маниакална… нещо си… – каза полковник Грейвс – и му предписа хапчета.