Отприщен гроб полностью

– Не, там не се получи, тъй че се върна в Лондон. Но казвам ти откровено, не може да говориш с нея. Тя вече не понася да приказва за това. След последния път, когато е разправяла нещо по темата, направи опит да се самоубие.

Въпреки топлото отношение на Хенри към Шарлот (Страйк от дълъг опит знаеше, че мъжете гейове много често виждаха бившата му годеница като самото съвършенство с нейната красота, духовитост и умение да се облича) Страйк трябваше да уважи желанието на Хенри да защити приятелката си.

– Добре, съгласен съм. А ти самият имал ли си директен контакт с УХЦ?

– Да, като бях на осемнайсет. Срещнах един в бар и той каза, че трябвало да ида в Чапман Фарм да изкарам курс. Йога, медитация и такива ми ти неща. Беше секси. – добави Хенри отново с нервен смях. – Добре изглеждащ по-възрастен мъж.

– Спомена ли изобщо за религия?

– Не точно, представяше нещата по-скоро в духовен аспект. Обрисува го като нещо много интересно и свежо. Говореше за борба срещу материализма и капитализма, но също така каза… знам, че това звучи налудничаво… да се научиш… не точно на магия, а как да караш нещата да се случват чрез твоята собствена сила, ако усвояваш знания достатъчно упорито… Тъкмо бях завършил гимназия, така че… Реших да отида и да видя за какво става дума и да, поканих Флора да дойде с мен. Бяхме приятели от училище, учихме заедно в „Марлбъро“. И двамата бяхме гейове или както щете го наречете, вършехме неща, които другите не правеха, тъй че казах на Флора: „Ела с мен, ще изкараме една седмица там, ще е забавно“. Изглеждаше ми като развлечение за през ваканцията.

– Ще възразиш ли да си водя бележки?

– Ами… добре, давай – каза Хенри.

Страйк извади бележника и писалката си.

– И тъй, контактът с теб е направен в бар… къде беше това, в Лондон ли?

– Да. Този бар вече не съществува. Всъщност беше недалеч оттук.

– Помниш ли как се казваше мъжът, който те покани?

– Джо – отвърна Хенри.

– Това гей бар ли беше?

– Не точно гей бар, но съдържателят беше гей и… беше много свежарско заведение, та така реших, че и този Джо ще е симпатяга.

– Това през две хилядната година ли беше?

– Да.

– Как пътувахте с Флора до Чапман Фарм?

– С моята кола, слава богу – отвърна Хенри, – защото колата ми беше там и можех да си ида. Повечето от другите хора бяха дошли с микробус, така че трябваше да го чакат да ги откара обратно. Много бях доволен, че съм взел колата си.

– И какво се случи, като пристигнахте там?

– Трябваше да си предадем всички вещи, раздадоха ни анцузи и след като се преоблякохме, седнахме в нещо като хамбар. С Флора се поглеждахме скришом и едва се сдържахме да не прихнем в смях. Мислехме си къде ни беше умът да дойдем тук.

– Какво се случи после?

– Седнахме да се храним на обща маса и преди да дойде храната, пуснаха по високоговорители „Герои“ на Дейвид Боуи. Тогава се появи Папа Джей.

– Джонатан Уейс?

– Да. И започна да ни говори.

Страйк го изчака да продължи.

– Виждах как присъстващите се увличат по думите му – изрече неловко Хенри. – Говореше как хората цял живот преследват неща, които в крайна сметка не ги правят щастливи. Умират си нещастни и разочаровани, без да осъзнаят, че от тях е зависело да открият търсеното, то си е било там. Един вид верния път или както щеш го наречи. Но както каза той, хората били затънали в глупав материализъм… Имаше нещо у него – каза Хенри. – Не беше някой, дето да повишава глас и да възклицава шумно… не какъвто човек би си помислил. С Флора после споделихме как и двамата сме го почувствали… като един от нас.

– Какво имаш предвид с това?