Отприщен гроб полностью

– Боже, по всякакъв. Известно време говореше нормално, после започваше да се смее ей така, на нищо. С много изкуствен смях. След това правеше усилие и преставаше. Казваше ми: „Така си слагам веселото лице“. Не знам дали не са ги принуждавали там да се смеят, като се почувстват тъжни, но беше плашещо за гледане. И не спираше да реди напеви. Сякаш нямаше контрол над себе си. Попитах я защо си е тръгнала. Отговори ми, че нещата там силно се влошили, но не искала да говори за това. Все пак след две питиета си изпя всичко. Каза, че е била бита с колан, разправи ми за онези безобразия със секса, как е била принудена да спи с когото ѝ кажат. През всичкото това време се смееше и се мъчеше да се удържи. Ужасно беше да я гледам такава. След третото питие – понижи глас Хенри – ми каза, че е видяла Удавената пророчица да убива някого.

Страйк вдигна очи от бележника си.

– Не искаше да разправи никакви подробности обаче – побърза да го увери Хенри. – Може да е било… не точно нейна фантазия, но… тя все пак не беше наред. След като го каза, изпадна в ужас. Беше пияна, трите питиета я бяха повалили. Не беше близвала алкохол пет години, тъй че очевидно…

– Не каза ли кой е бил убит?

– Не, спомена само, че и други хора освен нея са станали свидетели. Думите ѝ бяха приблизително: „Всички бяха там“. После я обзе истинска паника, взе да обяснява как нямала това предвид, че трябвало да го забравя, иначе Удавената пророчица щяла да подгони и нея, задето е проговорила. Успокоих я: „Няма нищо, знам, че само се шегуваше…“.

– А вярваше ли го? Че само се е шегувала?

– Не – колебливо отвърна Хенри. – Тя определено не се шегуваше, но… От друга страна, никой не е съобщил за нищо такова, нали? А след като е имало много свидетели, все някой щеше да отиде в полицията, не мислиш ли? Може би Църквата е направила да изглежда, че някой е убит, та да подплаши хората.

– Може би – каза Страйк.

Хенри погледна часовника си.

– След двайсет минути трябва да бъда на едно място. Приключихме ли?

– Само още два-три въпроса, ако не възразяваш – каза Страйк. – Този Джо, който те е агитирал, дали го виждаше често във фермата, докато беше там?

– Мярках го от време на време, но не сме разговаряли повече.

– Какво е правил в бар? Нали алкохолът е забранен от Църквата?

– Забранен е, да – потвърди Хенри. – Ами не знам, може би е пил безалкохолно.

– Добре… Имаше ли много деца във фермата?

– Доста много, да. Цели семейства се бяха заселили там.

– Помниш ли мъж на име Харолд Коутс? Бил е лекар.

– Ъъ… май да. Един възрастен, нали?

– Доста стар трябва да е бил. Виждал ли си го около деца?

– Не, нямам такъв спомен.

– Добре. Е, това беше всичко – заключи Страйк и извади визитка от джоба си. – Ако си спомниш още нещо, позвъни ми.

– Ще го направя – обеща Хенри и прибра визитката, преди да изгълта остатъка от питието си.

– Много съм ти благодарен, че се съгласи да се видиш с мен, Хенри – каза Страйк и се изправи, за да се ръкуват.

– Няма проблем – отговори Хенри и също стана. – Надявам се да съм бил от полза. Чувствам се адски гадно, задето поначало заведох Флора там, та затова приех да говоря с теб. Е, довиждане, беше ми приятно да се запознаем.

Хенри тръгна към вратата и в този момент в пъба влезе тъмнокоса жена. Страйк бе обзет едновременно от гняв и от чувство за абсолютна неизбежност, когато разпозна Шарлот Рос.

Страйк подозираше, че Шарлот вече е била на път в мига, когато Хенри бе споменал за общата им приятелка. След нея се обръщаха глави, както Страйк бе го наблюдавал години наред; тя притежаваше онзи вид красота, която преминава през помещение като леден бриз. Докато тя и Хенри възклицаваха изненадано един срещу друг (от страна на Хенри изненадата вероятно бе искрена) и си разменяха любезности при вратата, Страйк започна да си събира нещата.

– Корм – чу глас зад себе си.

– Здравей, Шарлот – каза ѝ той, без да се обръща. – Тъкмо си тръгвам.

– Трябва да говоря с теб. Моля те. За пет минути.

– Боя се, че трябва да бъда другаде.

– Корм, моля те. Нямаше да моля, ако не бях… моля те – изрече тя отново, този път по-високо.

Той беше наясно, че тя е способна да направи сцена, ако не получеше каквото искаше. Тя бе личност, търсена в новините, той също вече представляваше интерес за медиите и се боеше, че ако се разрази разправия, като нищо щяха да тръгнат слухове и можеха да стигнат и до журналист.

– Добре, давам ти пет минути – каза студено той и седна на стола си пред последния пръст безалкохолна бира в чашата си.

– Благодаря ти – промълви задъхано тя и веднага тръгна към бара да си вземе чаша вино.

Върна се след две минути, съблече черното си палто, под което беше с тъмнозелена копринена рокля, пристегната в талията с широк черен колан, и седна на мястото, освободено преди малко от Хенри.