Отприщен гроб полностью

– Притулваше се зад паркирани коли и гледаше към прозорците ѝ – каза Страйк на Дев Шах час по-късно, когато той се появи да поеме наблюдението. – Направих няколко снимки. Още не е сипвал лепило в никоя ключалка.

– Сигурно чака да се стъмни – предположи Шах. – За по-романтично.

– Говорил ли си с Литълджон напоследък? – попита Страйк.

– Да съм „говорил“? – замислено изрече Шах. – Не, не бих го нарекъл говорене. Защо?

– Какво мислиш за него? Неофициално.

– Особняк – отвърна еднословно Шах и впери директен поглед в шефа си.

– Да, започвам да…

– Ето я – прекъсна го Шах.

Входната врата на къщата на актрисата се отвори и навън излезе дребна блондинка с къса коса, метнала сак през рамо. Пое с бърза крачка по посока на метростанцията, като пътьом четеше нещо на телефона си. По-младият Франк мигом тръгна след нея с вдигнат телефон. Явно я снимаше на клип.

– Сбъркан гадняр – бяха последните думи на Шах, преди да го последва, като остави Страйк да тръгне към „Гренадиър“.

Мястото, избрано от Хенри Уърдингтън-Фийлдс за срещата му със Страйк, беше пъб, който детективът бе посещавал преди няколко години, тъй като бе любим на Шарлот и нейните богати приятели. Фасадата бе красиво боядисана в червено, бяло и синьо; край прозорците висяха кошници с цветя, а до вратата имаше алена будка за пазач.

Интериорът беше точно какъвто го помнеше Страйк: гравюри и картини на военна тема, силно полирани маси, червени кожени пейки и стотици банкноти от различни валути, прибодени към тавана. Предполагаше се, че пъбът е обитаван от духа на войник, пребит до смърт, след като открил, че го мамят на карти. Парите, оставяни от посетителите, бяха да се плати дългът на призрака, но това не бе проработило, тъй като войникът продължаваше да витае из пъба – или поне така гласеше историята за пред туристите.

Освен двама германци, които в момента обсъждаха банкнотите на тавана, клиентелата се състоеше от англичани, като мъжете бяха предимно облечени в костюми или тесни панталони в различни цветове, предпочитани от висшата класа, а жените в елегантни рокли или джинси. Страйк си поръча чаша безалкохолна бира и седна да я пие, докато четеше на телефона си статията на Фъргюс Робъртсън за предстоящия референдум за Брекзит и от време на време поглеждаше дали неговият човек не се е появил.

Страйк разпозна Хенри Уърдингтън-Фийлдс още с влизането му в пъба главно защото имаше обичайния напрегнат вид на някой, на когото му предстои да разговаря с частен детектив. Хенри беше на трийсет и четири години, но изглеждаше по-млад. Беше висок, слаб и блед, с гъста и къдрава рижа коса, носеше очила с рогови рамки, добре скроен костюм на тънко райе и ярка червена вратовръзка, щампована с подкови. Имаше вид на работещ в художествена галерия или на търговски пътник, предлагащ луксозни стоки, като и двете занятия биха съответствали на квартала Белгрейвия.

След като си взе питие, което приличаше на джин с тоник, Хенри се взира в Страйк секунда или две, преди да приближи до масата му.

– Корморан Страйк? – гласът му бе типичен за висшата класа и звучеше малко изкуствено.

– Да, аз съм – отговори Страйк и протегна ръка.

Хенри седна на пейката срещу детектива.

– Очаквах да се криете зад вестник. С изрязани дупки на него или нещо от сорта.

– Правя го само когато следвам някого пеша – отвърна Страйк и Хенри се засмя: нервен смях, който продължи малко повече, отколкото предполагаше шегата.

– Благодаря, че се срещна с мен, Хенри. Признателен съм ти.

– Моля, няма защо – отговори Хенри и отпи от джина си. – Когато получих съобщението, леко се притесних. „Кой е този?“, почудих се. Но после те открих в Гугъл и Шарлот каза, че си свестен човек, така че…

– Шарлот? – повтори Страйк.

– Да – кимна Хенри. – Шарлот Рос. Познавам я от антикварния магазин, където работя, „Арлингтън енд Блак“. Тя преобзавежда къщата си и ѝ намерихме няколко добри нещица. От интернет научих, че двамата с нея сте били… така че ѝ позвъних… Тя е прелестна, сред любимите ми клиенти е… Попитах я: „Чарли, дали да говоря с този човек?“ или нещо такова и тя отговори: „Да, категорично“. Така че, ето ме.

– Чудесно – отвърна Страйк, като преднамерено поддържаше и тона, и изражението си дружелюбни, колкото му беше по силите. – Е, както споменах в съобщението си, забелязах, че откровено си писал против УХЦ на Фейсбук страницата си, така че…

– Да, добре – каза Хенри и се размърда с неудобство на стола си. – Трябва да кажа, преди да сме започнали… всъщност това е един вид условие, че няма да тръгнеш да издирваш Флора, нали? Защото тя все още не е съвсем на себе си. Дойдох да разговарям с теб само за да не е принудена тя да го прави. Шарлот каза, че ще приемеш това.

– Шарлот няма думата тук – отбеляза Страйк, като все така се насилваше да се държи приятно, – но ако Флора има проблеми с психичното си здраве…

– Тя така и не се съвзе, след като напусна УХЦ. Но аз имам чувството, че някой трябва да потърси отговорност от УХЦ – поясни Хенри. – Така че ще говоря на драго сърце, но само ако не закачаш Флора.

– Тя още ли е в Нова Зеландия?