Отприщен гроб полностью

– Ами… той като че знаеше какво е да чувстваш, че не се вписваш… че си различен. Или пък не си… не знам. – Хенри се засмя смутено и вдигна рамене. – Така че с Флора не бяхме толкова раздразнени вече, отидохме си в спалните помещения… отделно, то се знае. Настаняват мъжете и жените в различни спални. Беше почти като да се върнеш в пансиона – отново се позасмя Хенри. – На следващия ден ни събудиха в пет часа сутринта и трябваше да отидем да медитираме преди закуска. След като се нахранихме, разпределиха ни на няколко групи. Не се паднах заедно с Флора. Те разделяха хората, които се познаваха. И после програмата стана много напрегната. Човек нямаше и минута за мислене, никога не те оставяха сам. Винаги имаше наоколо хора от УХЦ, дето да ти говорят. Или си на лекция, или изпълняваш песнопения в храма, или помагаш за земеделската работа, или за храненето на животните, или изработваш нещо, дето да бъде продадено на улицата, или готвиш, а през това време някой постоянно ти чете литература на УХЦ… О, да, имаше и дискусионни семинари в единайсет часа вечерта и в края на деня си толкова капнал, че не можеш да мислиш, а на другия ден в пет сутринта всичко започва отново. Преподаваха разни техники… Например, ако имаш негативни мисли, трябва да подхванеш напеви. Наричаха го убиване на фалшивата същност, тъй като тя се бори против доброто, бидейки индоктринирана от обществото да приема някои постулати за верни, когато те не са. Затова постоянно трябва да воюваш срещу фалшивата си същност и да държиш отворено съзнанието си, та да приема истината.

Бяха само няколко дни, но ги усетих като цял месец. През повечето време бях адски уморен и гладен. Казаха ни, че това било умишлено, защото недояждането изостряло възприятията.

– И какво изпитваше ти към Църквата, докато продължаваше всичко това?

Хенри пийна още малко джин с тоник, преди да отговори:

– През първите два дни си мислех: Нямам търпение това да свърши. Но там имаше няколко души, пълноценни членове, които бяха много дружелюбни, помагаха ми в работата и изглеждаха истински щастливи. Това бе сякаш един съвсем друг свят, в който изгубваш… ами изгубваш реална представа според мен. Те постоянно ти казват колко си невероятен и ти започваш да търсиш одобрението им – призна с неудобство Хенри. – Просто не можеш да се сдържиш. А и всички онези приказки за чист дух… Сякаш се превръщаш в супергерой, като го постигнеш. Знам, че изглежда налудничаво, но там, на онова място, не звучеше така поради начина, по който го поднасяха. На третия ден Папа Джей отново държа дълга реч в храма – не беше същият тип храм, какъвто имат сега, защото големите пари не бяха започнали да влизат още. Фермерският храм беше просто един от хамбарите, но те много се бяха постарали над постройката, бяха я изрисували отвътре със символи на различните религии и я бяха застлали със стари килими, върху които всички седяхме. Папа Джей говореше какво ще се случи, ако светът не се пробуди, и в общи линии посланието беше следното: нормалните религии разделят, а УХЦ обединява и когато хора от различни култури се обединят и се превърнат в по-извисени варианти на себе си, ще бъдат неудържима сила и ще могат да променят света. Имаше много черни и кафяви хора в Чапман Фарм, както и бели също, така че служеха като доказателство за онова, което говореше. И аз… ами… човек нямаше как да не му повярва. Просто не намираш с кое да не се съгласиш, при положение че крайната цел е премахване на бедността и достигане на най-високия потенциал на отделната личност. Папа Джей бе човек, когото имаш желание да следваш. Беше сърдечен, олицетворяваше бащата, когото всеки би си избрал.

– И кое те накара да размислиш? Защо си тръгна в края на седмицата?

– Случи се нещо и… промени настройката ми към всички тях. Във фермата имаше жена в напреднала бременност. Не мога да си спомня името ѝ. Беше в групата ни един следобед, когато оряхме с плуг със запрегнати в него коне. Тежка работа беше, та все я поглеждах и си мислех дали е редно тя да върши това. Но пък тогава бях на осемнайсет, какво ли разбирах? Тъкмо завършихме последния отреден ни участък и тя се преви одве. Коленичи на земята и притисна корема си. Бях ужасен, мислех, че ще роди там, на момента. Един от членовете коленичи до нея, но не за да ѝ помогне, а да реди напеви. Гледах всичко това и бях изумен защо не правят нищо за нея. Но самият аз бях като парализиран – продума засрамено Хенри. – Помислих си, че такъв им е редът тук и може би… може би действа. Само че тя изглеждаше много зле, тъй че един от тях затича към фермерската сграда, а всички останали пееха монотонно. Онзи човек се върна с жената на Уейс.

За пръв път Хенри се поколеба как да продължи.