Гидиън впери прекрасните си сини очи в мен.
— Какво ще му кажеш?
— Че е напълно прав. Не те заслужавам и ужасно прецаках нещата. Но съм лудо влюбена в теб и бих искала да имам възможност да докажа и на двама ви, че съм това, от което се нуждаеш.
— Ангелче, ако започна да се нуждая от теб дори с една идея повече, просто ще спра да функционирам — каза той, вдигна ръката ми до устните си и целуна върха на пръстите ми. — Въобще не ме интересува какво си мислят другите. Ние си имаме свой собствен ритъм и нещата се получават.
— Получават ли се за теб? — Взех бутилката със студен чай от масата, отпих от нея и продължих: — Знам, че това те изцежда. Мислиш ли си понякога, че е твърде тежко, твърде болезнено?
— Нали осъзнаваш какво си мисля, когато кажеш „изцежда“?
— О, господи! — засмях се аз. — Ужасен си.
Очите му грееха, очевидно се забавляваше.
— Обикновено не ме възприемаш като ужасен.
Поклатих глава и продължих да ям сандвича.
— Предпочитам да споря с теб, ангелче, отколкото да се смея с когото и да е друг.
— Знаеш ли. Обичам те безумно.
— Знам — усмихна се той.
След като поразчистихме от обяда, хвърлих гъбата в умивалника и заявих:
— Трябва да звънна на татко. Правя го всяка събота.
Гидиън поклати глава.
— Невъзможно. Ще трябва да изчакаш до понеделник.
— Моля? Защо?
Той протегна ръце и ме притисна до плота.
— Няма телефони.
— Сериозно ли говориш? Ами твоят мобилен?
Бях оставила моя вкъщи още преди да тръгнем за концерта, защото нямаше къде да го сложа, а и нямах никакво намерение да го използвам.
— Пътува обратно към Ню Йорк в лимузината. И интернет няма. Накарах да махнат модема и телефоните, преди да пристигнем тук.
Направо нямах думи. Като се имат предвид всичките му задължения, да се откъсне от света за целия уикенд беше наистина… немислимо.
— Господи! Кога за последен път изчезна от лицето на Земята по този начин?
— Ами… май никога не се е случвало.
— Сигурно поне десет души вече са откачили, че не могат да се свържат с теб за нещо много важно.
Той нехайно вдигна рамене.
— Ще се оправят някак.
Обзе ме огромно удоволствие.
— Значи си изцяло мой?
— Напълно — заяви той и се усмихна палаво. — Какво ще правиш с мен, ангелче?
Отвърнах на усмивката му, бях невероятно щастлива.
— Сигурна съм, че ще измисля нещо.
Отидохме на разходка по брега.
Облякох една пижама на Гидиън, навих крачолите, а отгоре си сложих белия потник, което не беше особено прилично облекло, като се има предвид, че сутиенът ми бе отпътувал обратно за Ню Йорк заедно с мобилния телефон на Гидиън.
— Сигурно съм умрял и съм се преселил в рая — заяви той и хвърли поглед към гърдите ми, докато се разхождахме по брега, — вървя до жената от мокрите ми тийнейджърски сънища и тя е само моя.
Бутнах го леко с рамо.
— Как можеш в рамките само на един час от страхотен романтик да се превърнеш в невъзможен циник?
— Просто още една от многобройните ми дарби.
Погледът му отново се плъзна по зърната на гърдите ми, които бяха настръхнали от океанския бриз. Стисна ръката ми и въздъхна с театрална усмивка:
— В рая заедно с моето ангелче! Нищо не може да е по-прекрасно от това.
Бях напълно съгласна. Плажът тук таеше мрачна и необуздана красота, която ми напомняше за мъжа, чиято ръка държах в момента. Шумът на прибоя и крясъците на чайките ме изпълваха с неописуемо чувство на удовлетворение. Студената вода плискаше краката ми, а вятърът рошеше косата около лицето ми. Отдавна не се бях чувствала толкова добре и бях благодарна на Гидиън за времето, в което можехме да се наслаждаваме един на друг далече от всички останали. Чувствахме се прекрасно, когато бяхме само двамата.
— Май ти харесва тук — отбеляза той.
— Винаги ми е харесвало да съм близо до вода. Вторият съпруг на майка ми имаше къща край едно езеро. Спомням си как двете с нея се разхождахме там и си мечтаех, че един ден ще си купя къща на брега.
Пусна ръката ми и ме прегърна през раменете.
— Хайде да го направим. Какво ще кажеш за тази къща? Харесва ли ти?
Погледнах го, беше много красив, докато вятърът развяваше косата му.
— Продава ли се?
Той се загледа в плажа, който се простираше пред нас.
— Всичко се продава за определена цена.
— На теб харесва ли ти?
— Цялото това бяло е малко студено, макар че спалнята ми харесва точно така, както е. Можем да променим всичко останало. Да го направим по като за нас.
— Нас — повторих аз и се запитах какво ли означава това. Харесвах класическата елегантност на апартамента му. Мисля, че и той се чувстваше добре в моето жилище, което беше по-съвременно. Ако се съчетаят двете… — Купуването на обща собственост си е голяма крачка.
— Неизбежна крачка — поправи ме той. — Ти сама каза на доктор Питърсън, че за провал не може да става и дума.
— Да, казах го.
Продължихме разходката в мълчание. Гидиън беше изразил желание да изгради по-здрава връзка между нас и аз се опитвах да преценя как точно ме кара да се чувствам този факт. Питах се и защо избра общата собственост, за да го постигне.
— Да разбирам ли, че и на теб ти харесва тук?
