Този път се изправи рязко, когато срещата свърши, ръкува се с Марк и с господин Уотърс и излезе от стаята, като ми хвърли бегъл и неразгадаем поглед. Двете му директорки, и двете привлекателни брюнетки, бързо го последваха.
Марк ме погледна въпросително от другия край на масата. Аз само поклатих глава.
Върнах се обратно на бюрото си. Трудих се усилено до края на работния ден. По време на обедната почивка останах на бюрото си и се опитах да съставя програма за посещението на баща си. Спрях се на три неща — Емпайър стейт билдинг, Статуята на свободата и бродуейско представление. Щяхме да отидем до Статуята на свободата само ако той наистина имаше желание да го направим. Помислих си, че в противен случай можем да пропуснем корабчето и да я погледнем от брега. Баща ми нямаше да остане дълго в града, затова не исках да претрупвам престоя му с непрекъснато тичане насам-натам.
Използвах последната си почивка за деня, за да позвъня в офиса на Гидиън.
— Здрасти, Скот — поздравих секретаря му. — Възможно ли е да говоря с шефа ти съвсем за кратко?
— Изчакай за момент да проверя.
Вече бях готова да чуя отказ, но след няколко минути ме свързаха.
— Какво има, Ева?
Замълчах за миг, наслаждавайки се на гласа му.
— Извинявай, че те безпокоя. Въпросът ми вероятно е много глупав, като имам предвид случващото се, но… ще дойдеш ли утре на вечеря, за да се запознаеш с баща ми?
— Да, ще бъда там — отвърна той рязко.
— Ще доведеш ли и Айрланд? — Изненадах се, че гласът ми не потрепери от огромното облекчение, което изпитах.
Настъпи мълчание, последвано от кратко:
— Да.
— Добре.
— Днес имам късна среща, затова ще се срещнем направо при доктор Питърсън. Ангъс ще те закара. Аз ще взема такси.
— Добре.
Отпуснах се на стола, а вътре в мен проблесна искрица надежда. Фактът, че искаше да продължим терапията и да се срещне с баща ми, беше добър признак. Двамата с Гидиън бяхме затънали в проблеми. Но той все още не се беше отказал.
— Ще се видим там.
В шест без петнайсет Ангъс ме остави пред кабинета. Влязох вътре и видях доктор Питърсън, който ми махна през отворената врата на кабинета си, изправи се от бюрото и ми подаде ръка.
— Как си, Ева?
— Била съм и по-добре.
Погледът му се спря върху лицето ми.
— Изглеждаш изморена.
— Всички така казват — отвърнах сухо.
— Къде е Гидиън? — попита той и погледна през рамото ми.
— Днес има някаква късна среща, затова ще дойде по-късно.
— Добре — каза доктор Питърсън и ме покани с жест да седна на дивана. — Това е чудесна възможност да поговорим само двамата. Има ли нещо по-специално, което би искала да обсъдим, преди да дойде той?
Настаних се на дивана и си излях душата, разказах на доктор Питърсън за прекрасното пътешествие до самотната къща в Северна Каролина и за неочаквания обрат, който настъпи от началото на седмицата.
— Нищо не разбирам. Имам усещането, че е в беда, но не мога да го накарам да сподели нищо. Напълно се е отчуждил от мен в емоционално отношение. Честно казано, имам чувството, че непрекъснато ме подхвърля насам-натам. Освен това се тревожа, че промяната в поведението му може да се дължи на Корин. Всеки път, щом се изправим пред някоя трудност, се оказва, че тя е причината. — Погледнах пръстите си, които бяха вплетени един в друг. Това ми напомни за навика на майка ми да стиска и усуква кърпичка в ръцете си, затова си наложих да се отпусна. — Започвам да си мисля, че тя го държи по някакъв начин и той не може да се откъсне от нея, независимо какви чувства изпитва към мен.
Доктор Питърсън вдигна поглед от записките, които си водеше, и ме изгледа внимателно.
— Спомена ли ти, че няма да може да дойде на сеанса във вторник?
— Не — отвърнах аз, новината ме шокира. — Нищо не е казвал.
— И мен не ме предупреди. Не бих казал, че това е типично поведение за него. Какво мислиш? — Поклатих глава. Доктор Питърсън скръсти ръце в скута си: — Ще има моменти, в които някой от вас, а може би и двамата, ще прави крачка назад. Това може да се очаква, като се има предвид естеството на връзката ви, вие се опитвате не само да се изградите като двойка, но и като индивиди, които да оформят тази двойка.
— Въпреки всичко не мога да се справя с това. — Поех дълбоко въздух. — Не мога повече да понасям това лашкане напред-назад. Направо ме побърква. Писмото, което му изпратих… беше ужасно. Съвсем искрено, но ужасно. Преживяхме някои наистина незабравими моменти заедно. Каза ми неща… — Трябваше да спра за минута, а когато продължих, гласът ми беше дрезгав: — Някои от нещата, които ми каза, бяха прекрасни. Не искам да загубя тези спомени, да ги оставя да изчезнат сред останалите отвратителни неща. Непрекъснато се питам дали не трябва да прекратя връзката ни, докато още не съм затънала окончателно, но продължавам напред, защото му обещах, обещах и на себе си, че повече няма да бягам. Че ще се заинатя и ще се боря за нас двамата.
— Това ли се опитваш да постигнеш в момента?
