— Да. Това е. И никак не е лесно. Защото някои от нещата, които прави… Реагирам по начин, който се бях научила да избягвам, за да запазя здравия си разум. В даден момент човек просто трябва да си каже, че е направил каквото е могъл, но просто не се е получило. Не е ли така?
Доктор Питърсън наклони глава на една страна.
— И какво ще стане, ако не се получи?
— Мен ли питате?
— Да. Какъв е най-лошият възможен сценарий?
— Ами… — Сложих длани на бедрата си и разтворих пръсти. — Той ще продължава да се отдалечава от мен, което ще ме накара да се вкопчвам още по-силно в него, докато загубя всякакво самоуважение. В крайна сметка той ще се върне обратно към предишния си живот, а аз ще се върна пак към терапията и отново ще се опитвам да въвеждам някакъв ред в главата си.
Той продължаваше да ме гледа и нещо в търпеливото му внимание ме подтикваше да продължавам да говоря.
— Страхувам се, че няма да ме пусне да си отида навреме, а аз няма да съм в състояние да си тръгна сама. Страхувам се, че ще продължа да се държа за потъващия кораб и той ще ме повлече към дъното. Просто ми се иска да вярвам, че той ще сложи край на всичко, ако се стигне дотам.
— Смяташ ли, че това неизбежно ще се случи?
— Не знам. Може би. — Откъснах поглед от часовника на стената. — Като се има предвид, че е почти седем и той върза тенекия и на двама ни, възможността изглежда твърде вероятна.
Може би беше ненормално от моя страна, но
— Благодаря — казах аз, когато той заобиколи колата, за да ми отвори вратата, — но ще взема такси.
Като чу това, нощният портиер на сградата излезе на улицата, за да ми спре такси.
— Господин Крос ми каза, че трябва да ви закарам до Ла Гуардия — обясни шофьорът.
— Съобщете на господин Крос, че няма да се нуждая от транспортните му услуги нито сега, нито в бъдеще — заявих аз и тръгнах към таксито, което портиерът ми беше спрял. — В следващия момент спрях и се обърнах. — Освен това му кажете да върви на майната си.
Качих се в таксито и се отпуснах назад, когато то потегли.
Трябва да призная, че не съм безпристрастна, когато твърдя, че баща ми винаги се отличава от тълпата, но това си е живата истина.
В мига, в който излезе от зоната за пристигащи, Виктор Рейъс веднага привлече погледите на околните. Със своите над метър и осемдесет и чудесна физическа форма той леко се извисяваше над околните и излъчваше онзи невидим авторитет, така типичен за хората на реда. Погледът му внимателно обходи пространството наоколо, държеше се като истински полицай, макар в момента да не беше на служба. Беше облечен в дънки и черна риза, на рамото му бе преметнат спортен сак. Имаше тъмна чуплива коса, очите му бяха неспокойни и сиви, също като моите. Излъчваше онзи мрачен и опасен сексапил, типичен за „лошите момчета“, и аз неволно се опитах да си го представя до крехката и високомерна красота на майка ми. Никога не ги бях виждала заедно, дори на снимка, а много ми се искаше. Поне веднъж.
— Татко! — извиках аз и размахах ръка.
Лицето му светна, когато ме видя, по устните му се разля широка усмивка.
— Ето го моето момиче! — Обгърна ме в прегръдка, която буквално отлепи краката ми от пода. — Ужасно много ми липсваше.
Разплаках се. Не можах да се въздържа. Да го видя отново след толкова време беше последната капка в и без това препълнената чаша на емоциите ми.
— Хей! — възкликна той и ме залюля. — Какви са тези сълзи?
Обвих ръце по-плътно около врата му, бях толкова благодарна, че е до мен, знаех, че всички неприятности ще отстъпят на заден план, щом той е тук.
— И ти ми липсваше ужасно много — казах аз, подсмърчайки.
Взехме такси до апартамента. По време на пътуването баща ми зададе същите въпроси за нападението срещу Кари, които детективите бяха поставили на Кари в болницата. Когато спряхме пред сградата, се опитах да задържа вниманието му върху разговора, но не се получи.
Орловият поглед на баща ми веднага се насочи към модернистичния стъклен навес, прикрепен към тухлената фасада. Огледа изпитателно портиера Пол, който ни отвори вратата и докосна за поздрав ръба на фуражката си. След това внимателно прецени момичето на рецепцията и леко се заклати на пети, докато чакахме асансьора.
Не каза нищо, запазвайки лицето си безизразно през цялото време, но аз знаех, че преценява какъв е наемът на подобен апартамент в Ню Йорк. Когато влязохме вкъщи, набързо огледа просторното помещение. През огромните прозорци се разкриваше впечатляваща гледка към града, а плазмата на стената беше само един от многобройните ултрамодерни уреди в къщата.
