Баща ми много добре знаеше, че не бих могла да издържам сама подобно жилище. Знаеше, че съпругът на майка ми осигурява средства, каквито той самият никога не би могъл да си позволи. Попитах се дали не си мисли и за майка ми, и за факта, че онова, от което тя се нуждаеше, също беше сред нещата, които той никога не би могъл да си позволи.
— Мерките за сигурност тук са наистина сериозни — казах аз, опитвайки се да му обясня. — Невъзможно е да минеш покрай рецепцията, ако името ти не е в специален списък или ако някой от живеещите тук не гарантира за теб.
Баща ми въздъхна дълбоко.
— Това е добре.
— Ами да. Не мисля, че иначе мама би могла да спи през нощта. — Тези думи като че ли го поуспокоиха. — Ела да ти покажа стаята ти.
Поведох го по коридора към стаята за гости. Тя имаше собствена баня и минибар с хладилник. Видях го, че мислено отбелязва всичко това, преди да хвърли сака си на двойното легло.
— Уморен ли си? — попитах.
Той ме погледна.
— Знам, че ти си уморена. А днес ще трябва да ходиш и на работа, нали така? Защо не дремнем малко, преди да тръгнеш?
Опитах се да потисна прозявката си и кимнах, знаех, че щеше да ми се отрази добре да поспя още малко.
— Звучи добре.
— Събуди ме, когато станеш — каза той и раздвижи рамене. — Ще направя кафе, докато ти се приготвяш.
— Чудесно. — Гласът ми беше дрезгав, защото се опитвах да заглуша сълзите си. Почти всяка сутрин, когато бяхме заедно, Гидиън ми приготвяше кафе, защото ставаше преди мен. Липсваше ми този малък ритуал, който споделяхме.
Трябваше някак да се науча да живея без него.
Повдигнах се на пръсти и целунах баща си по бузата.
— Толкова се радвам, че си тук, татко.
Той ме прегърна, а аз затворих очи и се притиснах до него.
Излязох от малкия магазин с продуктите за вечеря в ръце и се намръщих, когато видях Ангъс да се мотае на тротоара. Сутринта бях отказала да се кача в колата, а също и преди малко, когато си тръгвах от „Кросфайър“, но той продължаваше да ме следва навсякъде. Беше направо нелепо. Не можех да не се питам дали въпреки че очевидно Гидиън вече не ме искаше като гадже, невротичната му пристрастеност към тялото ми означава, че няма да позволи на никой друг да се възползва от него, и по-специално на Брет.
Докато вървях към къщи, започнах да се забавлявам с мисълта какво ще стане, ако вместо Гидиън бях поканила Брет на вечерята. Представих си как Ангъс ще се обади по телефона на Гидиън, за да му съобщи, че Брет наближава дома ми. Разбира се, това беше просто фантазия, изпълнена с желание за отмъщение — никога не бих подвела Брет по този начин, а той, така или иначе, беше във Флорида — но самата мисъл ми подейства добре. Започнах да крача по-леко и когато влязох в апартамента, за първи път от няколко дни бях в наистина добро настроение.
Оставих продуктите в кухнята и отидох да потърся баща си. Заварих го в стаята на Кари да играят видеоигри. Кари играеше с една ръка, тъй като другата беше гипсирана.
— Да! — извика баща ми. — Победен!
— Как не те е срам — възкликна Кари — да се възползваш от един инвалид!
— Не виждаш ли, че умирам от срам!
Кари погледна към вратата, където бях застанала, и ми намигна. В този момент го обичах толкова много, че не можех да се въздържа, отидох до него и го целунах по посиненото чело.
— Благодаря ти — прошепнах.
— Отблагодари ми се, като приготвиш вечеря. Умирам от глад.
Изправих се.
— Взех всичко необходимо, за да направя енчилада2.
Баща ми ме погледна и се усмихна, знаеше, че ще имам нужда от помощта му.
— Ще започваме ли?
— Когато си готов — казах му аз. — Ще взема един бърз душ.
След четиридесет и пет минути двамата с баща ми стояхме в кухнята и навивахме сирене и парченца пиле на грил от магазина — малък трик, за да спестя време, в покритите с мас бели царевични тортили. Дискът на аудиосистемата в хола се смени и прочувственият глас на Ван Морисън се разнесе от съраунд колоните.
— О, да! — възкликна баща ми, хвана ме за ръката и ме дръпна встрани от плота. — Хъм-дъ-ръм! Хъм-дъ-ръм! — започна да тананика с прекрасния си баритон и ме завъртя.
Разсмях се очарована.
Той постави обратната страна на дланта си на гърба ми, за да ме предпази от мазните си пръсти, и ме завъртя в импровизиран танц из кухнята. И двамата пеехме песента през смях. Бяхме по средата на втората обиколка, когато забелязах двамата до барплота.
Усмивката ми изчезна, спънах се и баща ми беше принуден да ме задържи, за да не падна.
— Внимавай с двата леви крака! — пошегува се той, вперил поглед в мен.
— Ева танцува чудесно — намеси се Гидиън, лицето му отново бе покрито с непроницаемата маска, която ненавиждах.
Баща ми се обърна, усмивката изчезна и от неговото лице.
Гидиън заобиколи бара и влезе в кухнята. Беше облечен в джинси и фланелка на янките, подходящ избор за неангажираща вечеря с приятели, а и даваше добър повод за начало на разговор, особено като се има предвид, че баща ми е страхотен фен на „Сан Диего падрес“.
— Не знаех обаче, че освен танцьорка е и прекрасна певица. Гидиън Крос — представи се той и протегна ръка.
