Наистина изглеждаше шокирана, но ми беше трудно да преценя до каква степен изражението на лицето й бе истинско.
– Още един труп... На Мукаддер Кънаджъ – продължих аз, поклащайки леко глава. – Той е инженер по градско планиране.
– Мукаддер ли?
– Познавате ли го?
Опитваше се да се съсредоточи.
– Веднъж бяхме заедно в една експертна комисия. Той беше представител на общината... Че защо ще го убиват пък него?
Сетне, сякаш сещайки се за нещо важно, ме попита:
– Къде беше оставено тялото му?
– На „Чемберлиташ“.
– Къде на „Чемберлиташ“?
Дали беше започнала да разсъждава, или просто се опитваше да ме впечатли?
– Вие къде мислите, че е? – попитах я, за да я изпитам.
– При Константиновата колона – отвърна тя, без да се замисли.
– Да, при основата на Константиновата колона...
Направи и второ предположение, без изобщо да се притеснява:
– И пак е оставена монета при трупа?
Тази жена наистина беше или напълно невинна, или имаше дяволски ум.
– Много добре разсъждавате – отговорих й аз с неприкрито възхищение. – Точно така е, както казахте – в дланта на жертвата бе намерена златна монета от времето на Константин.
Само си мърмореше нещо тихичко, сякаш говореше със себе си.
Уж ме гледаше в очите, но бях сигурен, че не ме вижда в този момент. Най-сетне се върна в реалността и се обърна към мен:
– От Визас към Константин, от Византион към Константинополис... Изглежда, убиецът иска да предаде някакво съобщение...
Само за миг стигна до всичките ни заключения. Или беше замесена в убийствата, или познаваше издълбоко темата и свободно можеше да разсъждава върху нея. И в двата случая щеше да е полезно да я държим близо до себе си.
– Абсолютно сте права! – рекох, сипвайки си вода. – Убиецът или убийците искат да ни предадат някакво послание. Но не успяваме все още да го разгадаем. Може би вие ще можете да ни помогнете?
Не каза: „Не мога. Аз съм учен, каква работа бих могла да имам в едно полицейско разследване“. Напротив, захвана се доста ентусиазирано.
– Мога ли да видя монетата?
Всъщност можех да й я покажа, но исках да имам повод още веднъж да я извикам в управлението или аз да отида у тях.
– За съжаление, инспектор Зейнеб я няма, а тя се занимава с този въпрос. Като се върне, мога да я изпратя при вас. Или по-добре, ако вие можете пак да дойдете... В обедната почивка, посред нощ или призори... Когато се освободите от задълженията си. – Усмихнах се и я погледнах в очите. – Какво ще кажете, бихте ли ни помогнали в това разследване?
След кратко колебание от устата й се търкулна отговорът, който очаквах, че ще даде на предния ми въпрос.
– Но аз съм държавен служител...
Дори при тези думи зелените й очи сякаш казваха друго: „Не обръщайте внимание на моята стеснителност, моля ви, кажете нещо, убедете ме да го направя“.
– И ние също, Лейля ханъм! – помогнах й аз да вземе очакваното от нея решение. Дори за да избегна допълнителните въпроси, които можеше да ми зададе, се впуснах да изреждам едно по едно какво трябваше да се направи: – Изобщо не мислете за съдебните процедури, аз ще говоря с прократурата и ще уредя всичко...
– Добре, но аз не съм полицай... Това не са ли опасни работи?...
Изобщо не я интересуваше дали работата е опасна, или не. Не знаех каква може да е причината, но тя с цялата си душа и сърце искаше да ни помогне.
– Не е опасно. Вие ще ни помагате професионално, ще бъдете нещо като експерт. Например ще ни казвате кой е Константин, защо е издигнат Чемберлиташ и други подобни неща.
– Ако е това, лесна работа.
– Това е. Друго няма.
– Добре, Невзат бей, разбрахме се – каза тя и се надигна бавно. – Аз да си вървя вече... Но днес няма да мога да дойда пак дотук.
Извади визитка от чантата си и ми я подаде:
– Ако искате, можем да се срещнем след обедната почивка. Обадете ми се... – Странна усмивка украси лицето й. В очите й за кратко проблеснаха тайнствени светлинки и угаснаха. – Наистина, много са ми любопитни тези монети на Константин...
Нима може да уважавате някого, който не вярва в никакъв бог
Щом Лейля излезе от стаята, веднага взех чашата, от която беше пила вода, и я сложих в един от найлоновите пликове за доказателства. В досието на съдения преди това Намък Караман имаше всякакви документи, но не ми се вярваше в архивите ни да се пазеше нещо за Лейля Баркън. Нейните отпечатъци щяха да са ни необходими, за да ги сравним с намерените в къщата на жертвата. Заедно с чашата прескочих при Зейнеб. Тя се зарадва, защото, както си мислех и аз, при нас нямаше отпечатъци от директорката на музея. Нормално – нали не беше престъпничка!
– Адем Йездан се занимавал с туризъм – казах аз, преди да се разделя със Зейнеб. – Я поразучи нещо за този човек, да видим, какво ще излезе. Лейля каза, че Недждет Денизел работел за него.
