И смъртта е като брака – винаги променя живота ни, кара ни да се замислим отново за смисъла на живота ни, както и за раждането. Особено ако смъртта е насилствена, винаги те кара да си задаваш въпроса – защо? Не е въпрос на повърхностно любопитство – да разбереш каква е причината престъпникът да убие жертвата си, а най-вече да намериш отговор защо човек убива човека, как е възможно човек да извърши подобно нещо? Но любопитството те тласка и още по-далеч – да се запиташ за характера на убиеца, да размишляваш дали е добър човек, или чудовище, или пък някой душевноболен, психопат? Какъв е обаче – няма значение, всички въпроси те карат да се замислиш за самата природа на човека, да я анализираш. Онези, които приемат, че човекът е добро създание, винаги изпадат в недоумение, сблъсквайки се с убийството, и се жалват, че видите ли, „човещината е свършила“! По-простичко е за онези, които са приели, че човекът е лош по природа – за тях убийството не е нещо странно и необичайно. И според тях единственото, което може да се направи, е да се накажат безмилостно престъпниците и убийците. Още по-жестоко, още по-сурово от начина, по който са го сторили. Без да осъзнават, че всъщност предлагат да се приложат същите методи, които използват и самите убийци, мислейки си, че това е решението на проблема. Но за мен като човек, виждащ нещата от живота като смесица между милосърдието и жестокостта, между нежността и яростта, между съзиданието и разрушението, убийството, дори да не будеше недоумение, ме караше да се разочаровам от живота. Може би защото винаги съм се надявал доброто да победи във вечната битка със злото.
Затова, напускайки къщата на Мукаддер Кънаджъ, ме беше обхванало някакво обезверяване. Али обаче не се замисляше като мен над тия неща. Бързо запали колата и я подкара. Гневът, който го беше завладял на влизане в дома на убития, беше отстъпил мястото си на радостното вълнение на следовател, разкрил голяма загадка. Първото място в списъка на заподозрените, на което беше поставил бившия левичар и сегашен еколог Намък Караман и любимата му Лейля Баркън, сега бе заето от Ефсун и Йомер, за които не изпитваше и грам съмнение, че бяха от „Ал Кайда“ или най-малкото от „Хизбула“. И по пътя непрестанно ме убеждаваше, че именно те са убийците, които търсехме. Може би беше прав. Двамата младежи имаха важни причини да убият Мукаддер Кънаджъ, но защо ще искат същото и за Недждет Денизел? И защо щяха да слагат старинни монети в ръцете на труповете и да ги оставят пред исторически забележителности на Истанбул, нагласяйки телата им във вид на лък със стрела? И Али нямаше задоволителни отговори на всички тия въпроси. Затова, вместо да се задълбочавам в безсмислен спор с него, предпочетох да си почина. Потънах в палтото си, затворих очи... и съм заспал. Гласът на Али ме събуди чак когато бяхме стигнали до улицата, където се намираше полицейското управление:
– Шефе, шефе!
Трафикът по нашата тясна улица беше пълен хаос и надпревара. Нямаше смисъл да го набутвам в тая преса. Пък и той доста бързаше – трябваше да стигне в общината преди края на работното време, за да се срещне с колегите на Мукаддер Кънаджъ. Да видим дали наистина вчера е отишъл рано сутринта на работа, както ни беше казала дъщеря му? И ако е отишъл, кога е излязъл от там? В този ден имал ли е някакви посетители? Но освен всичко това Али трябваше да научи и още нещо, може би дори по-важно от останалите подробности – кои други вещи лица, освен Мукаддер Кънаджъ и Недждет Денизел, бяха в експертната комисия?
А аз трябваше да се срещна с Лейля Баркън, след като разберях какво ново е изровила Зейнеб. Но първо трябваше да й звънна и да си уговоря среща с нея. Слязох от колата на Али в началото на улицата и след като влязох в двора на управлението, започнах да й звъня. Лейля Баркън не отговори веднага, но тъкмо да се откажа и да затворя телефона, от другия край прозвуча властният й глас:
– Ало, ало, кажете?
– Здравейте, госпожо Баркън! Аз съм инспектор Невзат. Удобно ли е да говорим?
– Здравейте, Невзат! – отговори ми след кратко мълчание тя. – Слушам ви!
В гласа й вече не звучеше предишната отчужденост.
– Бяхме се уговорили да се срещнем след обедната ви почивка, затова ви безпокоя.
– Да, разбира се. Изглежда, днес ще свърша по-рано. Да се срещнем след около два часа?
– Къде?
– На „Султанахмед“, какво ще кажете, да се видим пред Константиновата колона?
– Дадено.
– Нали ще донесете и Константиновата монета?
– Да, ще я донеса. Доскоро.
Нямах много време и с бързи крачки се отправих към сградата на управлението.
