Пазителят полностью

— Съветът на старейшините се обърна към мен — продължи Пазителя. — И на тях им се струваше разумно, но беше нова идея и те се нуждаеха от моя съвет.

— И вие се допитахте до спомените си?

— Да — отвърна Пазителя, — и най-яркият спомен, който ме споходи, беше за глад. Дойде от много поколения назад. Векове назад. Населението толкова е нараснало, че навсякъде е върлувал глад. Ужасен продължителен глад. От това последвала война.

Война? Това беше непозната дума, но гладът му беше познат. Несъзнателно, Джонас потърка корема си, спомняйки си мъчителното усещане.

— И вие им разказахте за това?

— Те не искат и да чуват за болка. Просто искат съвет. И аз ги посъветвах да се откажат от идеята.

— Но това е било преди да се родя. Значи доста рядко се обръщат към вас. Само когато… как го казахте? Когато имат проблем, с който никога преди не са се сблъсквали. Кога се случи за последно?

— Спомняш ли си деня, в който над общността прелетя самолет?

— Да. Бях много уплашен.

— Както и те. Бяха се приготвили да го свалят. Но преди това поискаха съвета ми. Казах им да изчакат.

— Но откъде знаехте? Как разбрахте, че пилотът се е заблудил?

— Не знаех. Използвах мъдростта си от спомените. Знаех, че е имало времена в миналото — ужасни времена — когато хората са се избивали едни други от бързане, от страх и това е довело до собственото им унищожение.

Джонас внезапно осъзна нещо.

— Това означава — каза той бавно, — че имате спомени как хората са се унищожавали. И че трябва да ми ги предадете, за да се сдобия с мъдрост.

Пазителя кимна.

— Но ще бъде болезнено — каза Джонас. Това не беше въпрос.

— Ще бъде много болезнено — съгласи се Пазителя.

— Но защо не могат всички да имат тези спомени. Мисля, че ще бъде по-лесно, ако спомените се споделят. На вас и мен няма да ни се налага да понасяме толкова много, ако всеки поеме част от спомените.

Пазителя въздъхна.

— Прав си — каза той. — Но тогава на всички ще им бъде тежко и ще страдат. А те не го искат. Затова Пазителя е толкова жизненоважен за тях. Те избраха мен и теб, за да свалят този товар от себе си.

— Кога са решили това? — попита Джонас гневно. — Не е честно. Нека го променим!

— Как предлагаш да го направим? Никога не съм успял да измисля начин, а се предполага, че притежавам цялата мъдрост.

— Но сега сме двама — каза Джонас пламенно. — Заедно можем да измислим нещо!

Пазителя го гледаше с горчива усмивка.

— Не можем ли просто да подадем молба за промяна на правилата? — предложи Джонас.

Пазителя прихна, Джонас също се засмя неохотно.

— Решението е взето много преди нас — обясни Пазителя — и преди предишния Пазител, и…

— И по-по-по-предишния — довърши отново фразата Джонас. Понякога тя му се струваше забавна. Друг път изключително важна.

Но сега му прозвуча злокобно. Тя означаваше, че нищо не може да се промени.

Новото дете Гейбриъл растеше и успешно преминаваше през тестовете, с които възпитателите всеки месец изследваха развитието му. Можеше да сяда сам, можеше да се пресяга и да улавя малки предмети за игра и вече имаше шест зъба. Денем, както докладваше баща му, той беше жизнерадостен и показваше нормален интелект. Но нощем продължаваше да бъде неспокоен, плачеше често и се нуждаеше от непрестанно внимание.

— В крайна сметка, след всичкото време, което отделих за него — каза баща му една вечер, когато Гейбриъл, вече изкъпан, лежеше тихо, гушнал хипопотамчето си, в малкото креватче, което бе заменило коша му, — надявам се да не решат да го освободят.

— Може би ще е за добро — отбеляза майка им. — Знам, че ти нямаш нищо против да ставаш нощем заради него, но за мен недоспиването е мъчително.

— Ако освободят Гейбриъл, ще можем ли да си вземем друго ново дете? — попита Лили. Тя беше коленичила до креватчето и правеше смешни физиономии на малкия, а той й се усмихваше в отговор.

Майка им раздразнено извъртя очи.

— Не — отвърна баща им усмихнат и погали Лили по главата. — Детето е с неопределен статус, което се случва много рядко. Едва ли ще имаме подобен случай скоро. Както и да е — въздъхна той, — засега решението се отлага. В момента всички се готвим за друго освобождаване, което ще трябва да извършим. Една родна майка очаква близнаци следващия месец.

— О, скъпи — каза майка му, поклащайки глава — надявам се, ако са еднояйчни, да не бъдеш определен…

— Определен съм, аз съм следващият в списъка. Ще трябва да избера кое да бъде отгледано и кое освободено. Макар обикновено да не е трудно. В повечето случаи е въпрос на тегло. Освобождаваме по-слабото.

Докато ги слушаше, Джонас изведнъж си спомни за моста, където се бе чудил какво ли има на онова място, което наричаха Другаде.

Може би там някой очаква малкото освободено близначе? Дали то щеше да порасне, без да знае, че в тяхната общност живее някой, който изглежда точно като него?