Пазителят полностью

— Гейбриъл? — прошепна Джонас същата нощ на новото дете. Креватчето отново беше в неговата стая. След като Гейбриъл бе спал дълбоко четири поредни нощи в стаята на Джонас, родителите му бяха обявили експеримента за успешен, а Джонас за герой. Гейбриъл растеше бързо, вече пълзеше, кикотейки се из стаята, и се опитваше да се изправи на крачетата си. Вече можеше да се върне във Възпитателния център, каза татко щастливо. Сега, когато вече спеше спокойно, можеше официално да получи име и през декември да бъде предаден на семейство, което беше само след два месеца.

Но когато го взеха, той отново плачеше по цяла нощ. Така че го върнаха в стаята на Джонас. Щяха да му дадат още малко време. Щом се чувстваше добре при Джонас, щеше да остане там още известно време, докато свикне да спи спокойно. Възпитателите бяха оптимистично настроени за бъдещето му.

Прошепването на Джонас не получи отговор. Гейбриъл спеше дълбоко.

— Всичко може да се промени, Гейб — продължи Джонас. — Нещата могат да бъдат различни. Не зная как, но трябва да има начин да се променят. И тогава ще има цветове. Ще има баба и дядо — добави той, взирайки се в мрака към тавана. — И всички ще имат спомени. — После се обърна към креватчето и прошепна: — Ти знаеш за спомените.

Дишането на Гейбриъл беше равно и дълбоко. Джонас се радваше, че е тук с него, макар да се чувстваше виновен заради тайната си. Всяка вечер предаваше спомени на детето, спомени за плаване с лодки и пикници в слънчеви дни, спомени за шума от дъжда по стъклата и за танцуващи боси крака по росна поляна.

— Гейб?

Новото дете се размърда леко в съня си. Джонас го погледна.

— Може да има обич — прошепна той.

На следващата сутрин за пръв път Джонас не взе хапчето си. Нещо у него, нещо израснало чрез спомените, го подтикна да го изхвърли.

Днешният ден се обявява извънредно за неработен. Джонас, Лили и родителите му се обърнаха изненадани към високоговорителя, от който дойде съобщението. Извънредните почивни бяха рядкост и членовете на общността винаги ги приемаха с радост. Възрастните бяха освободени от работа, а децата от училище, от допълнително обучение и от доброволните часове. Заместващите работници, които щяха да получат друг свободен ден, поеха изпълнението на всички важни дейности: отглеждането на новите деца, доставките на храна и грижите за старите. И така, общността беше свободна.

Джонас с облекчение остави папката с домашните си. Готвеше се да тръгва за училище. За него то вече не беше толкова важно и скоро щеше да приключи. Но все пак дванайсетгодишните, макар да бяха започнали обучението си като възрастни, трябваше да изучат безкрайните списъци с правила и да усвоят новите технологии.

Той пожела приятен ден на родителите си, сестра си и Гейб и подкара колелото си, търсейки Ашър.

Вече четири седмици не беше взимал хапчето си. Вълненията се бяха върнали и той се чувстваше малко смутен от приятните сънища, които сънуваше. Но знаеше, че вече не може да се върне в света без чувства, в който бе живял толкова дълго.

Но чувствата го владееха не само в съня му. Знаеше, че спирането на лекарството има някаква връзка с това, но беше убеден, че новите изострени емоции са породени от спомените. Вече можеше не само да вижда всички цветове, но и да ги задържа, така че тревата, дърветата и храстите оставаха зелени. Страните на Гейбриъл си оставаха румени, дори когато спеше. А ябълките бяха винаги червени.

В спомените той бе видял океани и планински потоци, Клокочещи из горите, и сега познатата широка река край пътя му се струваше някак различна. Можеше да види всички отблясъци и цветове и цялото минало, които се носеха бавно по водата. И знаеше, че тя идва от Другаде и отива Другаде.

В този неочакван почивен ден той се чувстваше щастлив както винаги в почивните дни. Но този път щастието му беше по-дълбоко от всякога. Мислейки си както обикновено за прецизността на езика, Джонас осъзна, че емоциите му вече имат друга дълбочина. Това не бяха чувствата, които се обсъждаха вечер във всеки дом в комуната.

„Почувствах силен гняв днес, защото едно дете наруши правилата на площадката за игра“, бе казала наскоро Лили, свивайки ръката си в юмрук, за да покаже яростта си. Членовете на семейството — в това число и Джонас — бяха обсъдили възможните причини за нарушаването на правилата и бяха обяснили на Лили защо трябва да проявява разбиране, докато накрая юмручето й се отпусна и гневът й се стопи.

Но тя не беше изпитала гняв, осъзнаваше сега Джонас. Обикновена нетърпеливост и раздразнение, това беше изпитала. Беше убеден в това, защото вече познаваше гнева. В спомените се беше сблъсквал с жестокост и несправедливост и им беше отвръщал с гняв, който се надигаше с такава ярост в него, че мисълта да го обсъжда спокойно на вечеря беше немислима.

„Почувствах се тъжна днес“, бе споделила майка му и те я бяха утешили.