Пазителят полностью

Пазителя също се засмя.

— Точно така. Като да се гледаш в огледало и да виждаш как се гледаш в огледалото.

Джонас се намръщи.

— Моите родители също са имали родители. Никога не съм се замислял за това преди. Кои са родителите на родителите ми? Къде са те?

— Можеш да отидеш и да провериш в Залата на откритите документи. Ще намериш имената им. Но помисли, синко. Ако подадеш молба да имаш деца, тогава кои ще бъдат родителите на техните родители. Кои ще са техните баба и дядо.

— Мама и татко, разбира се.

— И къде ще бъдат те?

Джонас се замисли.

— О — каза той бавно. — Когато приключа обучението си и стана възрастен, ще получа свое собствено жилище. И след това, когато и Лили завърши няколко години по-късно, тя също ще получи жилище и може би и съпруг и деца, ако подаде молба, и тогава мама и татко…

— Точно така.

— Докато все още работят и са полезни за общността, ще живеят с останалите възрастни без деца. И вече няма да бъдат част от живота ми. А после, когато му дойде времето, ще отидат в Дома на старите — продължи Джонас. Той мислеше на глас. — И за тях ще се грижат добре и ще бъдат уважавани и когато ги освобождават, ще им организират празненство.

— На което няма да присъстваш — отбеляза Пазителя.

— Не, разбира се, че няма, защото дори няма да разбера за него. Тогава ще съм толкова зает със собствената си съпруга. И Лили също. И така нашите деца също няма да знаят кои са били родителите на родителите им. Изглежда, това работи доста добре, нали? Начинът, по който го правим в нашата общност? — попита Джонас. — Не съм осъзнавал, че има друга възможност, преди да получа спомена.

— Работи — съгласи се Пазителя.

Джонас въздъхна.

— Но споменът определено ми хареса. Разбирам защо ти е любим. Не можах точно да уловя думата за цялото усещане, за чувството, което беше изпълнило стаята.

— Любов — каза му Пазителя.

— Любов — повтори Джонас. Думата и понятието бяха нови за него.

И двамата замълчаха. После Джонас каза:

— Пазителю?

— Да?

— Ще ви кажа нещо, но се чувствам глупаво. Много, много глупаво.

— Не е нужно. Тук нищо не звучи глупаво. Просто се довери на спомените си и на чувствата, които те пораждат у теб.

— Ами… — започна Джонас, гледайки в земята — знам, че вече нямате спомена, защото ми го предадохте и може би няма да ме разберете…

— Напротив. Остана ми смътен спомен от него, а и имам много други за семейства, празници и щастие. Спомени за любов.

Накрая Джонас сподели онова, което го вълнуваше.

— Мислех си… ами… зная, че не е било много практично старите да живеят на същото място, където може би не са се грижели така добре за тях, и че нещата сега са много по-добре подредени. Но все пак, мислех си, по-скоро чувствах, че е било някак хубаво тогава. И ми се иска и при нас да е така и вие да можете да бъдете мой дядо. Семейството в спомена изглеждаше някак по… — той се поколеба, затруднен да намери подходящата дума.

— По-пълно — предложи Пазителя.

Джонас кимна.

— Хареса ми чувството на любов — призна той. Погледна неспокойно високоговорителя на стената, за да се увери, че никой не ги слуша, и прошепна: — Иска ми се да имаме всичко това. Разбира се — добави бързо, — осъзнавам, че не е много разумно и че всичко сега е организирано много по-добре. Ясно ми е, че начинът им на живот е бил опасен.

— Какво имаш предвид?

Джонас въздъхна. Не беше сигурен какво точно има предвид. Усещаше, че е имало риск, макар да не знаеше какъв.

— Ами — каза накрая, търсейки някакво обяснение, — бяха запалили огън в самата стая. В камината. И на масата имаше свещи. Разбирам защо тези неща са били забранени. — Но все пак — добави той бавно, почти на себе си, — хареса ми светлината, която излъчваха. И топлината.

— Мамо? Татко? — каза Джонас неуверено след вечеря. — Искам да ви задам един въпрос.

— Какъв е той, Джонас? — попита баща му.

Джонас с усилие изрече думите — бе смутен и усещаше, че се изчервява. Беше си ги повтарял през целия път от Пристройката до дома.

— Обичате ли ме?

Последва неловка тишина. След това баща му леко се засмя.

— Ама си и ти! Бъди по-точен с езика, моля!

— Какво имаш предвид? — попита Джонас. — Определено не очакваше точно такава реакция.

— Баща ти иска да каже, че използва твърде обща дума, толкова безсмислена, че с времето е излязла от употреба — обясни майка му.

Джонас се втренчи в тях. Безсмислена? Той не беше изпитвал нищо по-смислено и значимо от онова чувство в спомена.

— Общността ни не би могла да се развива така гладко без точността на езика. Можеше да попиташ: „Приятно ли ви е да сте с мен?“ И ние бихме ти отговорили „да“ — каза майка му.

— Или пък — предложи баща му, — „Гордеете ли се с постиженията ми?“ И най-искреният ни отговор ще е „да“.

— Разбираш ли защо е неуместно да използваш дума като „обич“? — попита майка му.

Джонас кимна.

— Да, благодаря ви, разбирам — отвърна той.

И за пръв път излъга родителите си.