Пазителят полностью

За миг му хрумна една идея, която веднага му се стори малко глупава. Може би освободеното дете щеше да го очаква Лариса — старата жена, която беше къпал. Той си спомни блестящите й очи, мекия й глас, смеха й. Наскоро Фиона му беше казала, че Лариса е била освободена с прекрасна церемония.

Но той знаеше, че на старите не им даваха да отглеждат деца. Другаде животът на Лариса щеше да бъде тих и спокоен, както подобаваше на старите. Тя едва ли би се зарадвала да поеме отново отговорността за отглеждането на дете, което се нуждае от хранене и грижи и вероятно плаче нощем.

Внезапно му хрумна нещо.

— Мамо? Татко? — каза той. — Защо не сложим тази вечер креватчето на Гейбриъл в моята стая? Знам как да го храня и успокоявам и така вие двамата ще можете да поспите.

Баща му се поколеба.

— Ти спиш толкова дълбоко, Джонас. Ами ако не го чуеш.

Лили веднага се намеси.

— И без това, ако никой не се занимава с него — отбеляза тя. — Гейбриъл става достатъчно шумен. Ако Джонас не се събуди, той ще събуди всички останали.

Баща им се засмя.

— Права си, Лили-Били. Добре, Джонас, нека опитаме, само за тази вечер. Ще си почина, а и майка ви ще може да се наспи.

Гейбриъл спа спокойно през първите часове на нощта. Джонас лежеше в леглото си и от време на време се надигаше на лакът и поглеждаше към креватчето. Новото дете лежеше по корем с ръце, отпуснати до главата, очите му бяха затворени, а дишането му равномерно и спокойно. Най-накрая той също заспа.

След няколко часа се събуди — Гейбриъл се мяташе под завивките, размахваше ръчички и проплакваше. Джонас се надигна, отиде при него и го потупа нежно по гърба. Понякога това беше достатъчно, за да заспи отново. Но сега продължаваше да се върти неспокойно под ръката му.

Потупвайки го ритмично, Джонас се върна към спомена за прекрасната платноходка, който Пазителя му беше предал неотдавна — яркия, леко ветровит ден, бистрото тюркоазно езеро, а над него бялото платно, опънато от вятъра.

Джонас не разбра, че предава спомена, но изведнъж усети, че той избледнява, че се процежда през пръстите му в съзнанието на детето. Гейбриъл утихна. Стреснат, Джонас издърпа онова, което беше останало от спомена. Махна ръката си от малкото гръбче и остана притихнал до леглото.

Отново се върна към спомена за платното. То все още беше там, но небето не бе така яркосиньо, лодката се движеше по-бавно, а водата в езерото беше по-тъмна и мътна. Задържа спомена в съзнанието си за момент, за да овладее собствената си нервност, после го освободи и пак си легна.

Новото дете се събуди отново на зазоряване и проплака. И Джонас отново отиде при него. Този път съвсем съзнателно той постави ръката си на гърба му и освободи останалата част от спомена за тихия безметежен ден на езерото. Гейбриъл отново заспа.

Но Джонас лежеше буден, потънал в мисли. От спомена не бе останало почти нищо и той усети лека празнота на мястото му. Разбира се, можеше да помоли Пазителя за друг спомен за платно — този път може би на фона на океана. Вече имаше спомен за океана и знаеше какво представлява. Знаеше, че в него също плават лодки с платна, в спомени, които все още не беше получил.

Замисли се дали да си признае, че е предал спомена. Все още не беше подготвен да бъде Пазител, нито пък Гейбриъл беше избран за такъв.

Тази нова способност го плашеше. Реши да не споменава нищо.

Джонас влезе в Пристройката и веднага разбра, че този ден ще бъде отпратен. Пазителя седеше неподвижно на стола си, скрил лице с дланите.

— Ще дойда утре, сър — рече той бързо. Сетне въздъхна: — Освен ако мога да помогна с нещо.

Пазителя вдигна поглед към него, на лицето му беше изписано страдание.

— Моля те — изстена той, — отнеми малко от болката ми.

Джонас му помогна да седне на стола до леглото. След това свали бързо туниката си и легна по корем.

— Сложете ръцете си върху мен — каза той, разбирайки, че измъченият Пазител може би се нуждае от подсещане.

Усети ръцете му, а с тях и болката. Джонас се напрегна и влезе в спомена, който измъчваше Пазителя.

Озова се в някакво объркано и шумно, миришещо на лошо място. Беше ранна сутрин и въздухът беше пропит от кафяв и жълт дим. Навсякъде около него, по протежение на цялото пространство, което изглежда беше поле, лежаха стенещи мъже. Кон с обезумели очи и разкъсана увиснала юзда препускаше панически сред телата, мяташе глава и цвилеше ужасено. Накрая залитна, падна и повече не се изправи.

Джонас дочу глас до себе си.

— Вода — прошепна дрезгаво някой.

Той се извърна по посока на гласа и срещна полузатворените очи на момче, което не изглеждаше много по-голямо от него самия. По лицето и сплъстената му руса коса беше полепнала мръсотия. Лежеше безпомощно, а сивата му униформа лъщеше, подгизнала от кръв.

Цветовете на касапницата бяха болезнено ярки — аленочервеният цвят, пропил грубата прашна материя, ослепително зелените стръкчета трева в жълто русата коса на момчето.

То се беше втренчило в него.

— Вода — помоли повторно и нова струя кръв бликна върху гърдите и ръкава му.