След време, улисана в разговори, тя се озова в противоположния ъгъл на хамбара, поне на петнайсетина метра от палтото си. Кел, понесъл чиния със сандвичи и чаша кока-кола, се спря до стола и положи собствения си балтон до него. Междувременно бръкна във външния джоб и измъкна картичката.
Огледа се. Рейчъл не го бе видяла. Разговаряше оживено с група хора, с гръб към стола. Кел излезе забързано навън, пресече алеята за коли и влезе в къщата на семейство Уолинджър. Във вестибюла се мотаеха няколко души - гости, търсещи тоалетната, и сервитьори, пренасящи табли с храна към хамбара. Кел ги заобиколи и тръгна по стълбите към горния етаж.
Вратата на тоалетната беше заключена. Трябваше да намери място, където нямаше да го безпокоят. В една от стаите видя налепени по стените плакати на рок групи. Беше спалнята на Андрю. На стената над дървеното бюро имаше рамкирани снимки от следването му в Итън, по лавиците бяха наредени купи и други спортни сувенири. Кел затвори вратата зад себе си. Извади картичката от джоба си и я разгърна.
Текстът вътре беше на източноевропейски език, който Кел предположи, че е унгарски. Самата картичка беше малка, от бял гланцов картон, с едно-единствено синьо цвете в горния десен ъгъл.
Дали Рейчъл бе разбрала написаното? Кел постави картичката върху леглото и извади айфона си. Засне текста, излезе от стаята и се върна в хамбара.
Рейчъл не се виждаше наблизо. Кел вдигна балтона си от облегалката на стола и с ловко движение на ръката върна картичката в джоба на палтото й. Бе я задържал в себе си не повече от пет минути. Когато се обърна, видя, че Рейчъл бе влязла в хамбара и отиваше право към майка си. Той излезе навън, за да запали цигара.
Амилия беше застанала сама пред къщата; имаше вид, сякаш си бе тръгнала от парти и чака такси.
- Какво става с теб? - попита го тя.
Отначало Кел си помисли, че го е видяла, докато задигаше картичката. После си даде сметка по изражението на лицето й, че го пита за живота му изобщо.
- В какъв смисъл? Сега? В Лондон?
- В последно време.
- Честен отговор ли очакваш?
-Да, разбира се.
- Теглил съм една... на всичко.
Амилия не реагира на грубата откровеност на отговора му. Обикновено при такива обстоятелства би повдигнала вежди и би изкривила уста в престорено неодобрение. Но днес беше в мрачно настроение, сякаш току-що бе намерила решението на проблем, който я бе мъчил с години.
- Да разбирам ли, че през следващите няколко седмици не си зает с нищо?
Кел усети внезапен прилив на оптимизъм, сякаш ей сега щеше да му излезе късметът.
- Имам една задача за теб - каза тя. - Трябваше да я спомена по-рано, но беше някак си неудобно преди погребението.
Кел чу скърцането на чакъла под нечии подметки. Някой се приближаваше към тях по алеята за коли. Надяваше се да чуе офертата й, преди въпросният човек да ги е прекъснал по средата на разговора. И преди Амилия да е променила решението си.
- Каква задача?
- Би ли прескочил до Хиос вместо мен? И до Турция? За да разбереш какви ги е вършил Пол преди смъртта си.
- Ти
Амилия вдигна рамене.
- Не всичко. В личен план човек никога не знае.
Кел сведе поглед към влажната земя и вдигна рамене; беше права. Бе прекарал почти цялата си кариера, прониквайки в личното пространство на други хора, но можеше ли да каже със сигурност, че знае какво се случва в мислите им, в емоциите им, какво мотивира дори най-близките до него?
- Пол не е имал оперативни причини да бъде в Хиос - продължи Амилия. - Джоузефин мисли, че е бил по работа, но нашите хора не са знаели, че ще ходи там.
Кел допускаше, че с оглед на репутацията и цялата досегашна кариера на Уолинджър Амилия подозираше очевидното: бил е на острова с жена, като е внимавал да прикрие следите си.
- Ще кажа в Анкара, че отиваш. Червен килим, достъп навсякъде. Също и в Истанбул. Ще ти отворят всички папки, които те интересуват.
Кел се почувства като човек, който дълго време е подозирал, че умира от тежка болест, и изведнъж са му съобщили, че е напълно здрав. Бе чакал от месеци този момент.
- Мога да го направя - каза той.
