— Ако той ги почиства по този начин, това открива още една възможност — разсъждаваше Болд.
— Каква е тя?
— Тя може да е отлепила лентата по време на бягството. Той може би е правил същото и в предишните случаи, но е свалял лентата по-внимателно. Вероятно ги е убивал в прилив на ярост, а после ги е преобразявал изцяло чрез такова почистване. Нищо не можем да изключим.
Следейки работата на техника на Следственото управление, Док Диксън с нетърпение очакваше възможността да опакова тялото и да се прибере в своя офис. Той препоръча двама от неговите хора за отнасяне на тялото до колите. Болд се съгласи, но не допускаше никого в зоната на престъплението, докато не обходи още веднъж обекта.
Като започна от задната страна на къщата, той отново мина по стъпките на жертвата. Промъкна се по предишните си стъпки около локвата, където техникът все още работеше по отливките, после продължи по посока на Док Диксън, на около трийсет ярда по-нататък.
Намери парчето сива лента, залепило се на клона на един храст. Приклекна ниско до земята и го огледа подробно. Това означаваше, че устата й наистина е била залепена затворена, и че при бягството тя се е освободила от лентата. Той извика „Дикси“, с цел да провери ефекта на силен вик в гъстата гора. Сетне извика още по-силно „Дикси“. При това едва дочу отговора на Диксън и разбра, че звукът силно се поглъща от гъсталака. Така че, може би тя е викала. Значи нейният вик за помощ просто не е бил чут.
Няколко минути по-късно Диксън помогна на Болд да прибере лепкавото парче лента в чиста пластмасова торбичка. Те се върнаха при жертвата. По молба на техника от Следственото управление Диксън надяна книжни торбички на ръцете на убитата и ги пристегна над китките, върху които имаше нишки или драскотини, важни за по-нататъшното разследване. С пресните книжни торбички на ръцете тя изглеждаше още по-трагична и безпомощна. Болд й се извини с дълбока въздишка. Това беше един некрасив начин да умреш, един некрасив начин да напуснеш този свят.
Тялото беше поставено в черен пластмасов чувал, затворен плътно с цип. Запя пойна птичка. „За нея — мислеше си Болд, — този ден с нищо не се отличава от всички останали.“ Беше прекрасен ден, наистина. Небето се проясняваше откъм югозапад. Болд се питаше дали същата пойна птичка не е била свидетел на убийството на тази жена.
Тогава си спомни, че дори не знаеше нейното име. Така и тя стигна до тук, мислеше си той с болка. Тя стана просто следващ номер — номер десет.
Следващият понеделник сутринта, десети октомври, Болд беше извикан в офиса на Шосвиц. Навън температурата беше четиридесет и осем градуса по Фаренхайт, под частично облачно небе и с изгледи за превалявания. Той подпъхна поизмачканата си риза и пристегна вратовръзката. Възелът не беше вързан както трябва, а опашката беше по-дълга от лицевата й част.
Той каза на лейтенанта:
— Започнах да мисля за тях като за номера. Преди да узная името на Катрин Дехавелин, мислех за нея като за номер десет.
— Случват се такива неща — каза Шосвиц, обръщайки се на въртящия се стол с лице към седналия Болд. — Веднъж разговарях с един треньор. Той мислеше за всички свои играчи с термини, определени от техните лични проценти на попадения. Никога не се обръщаше към тях по име. Наричаше ги две и единайсет, или с други числа, според процента на точните им попадения. Аз започнах да мисля за нашата работа с понятията на бюджета. Както маймуната казала, докато пикаела в касата: „Това се превръща в пари…“.
— Опитвате се да ми кажете нещо?
— Нищо, което вие не сте чули.
— Нямам нужда от допълнителен натиск, Фил!
— Никой от нас не го прави. Получавам го отгоре и го прехвърлям върху вас. Истината си е истина. Използваме много хора по тази задача. Бихме имали по-малко затруднения, ако можехме да създадем повече публичност. Правилно? Обществеността е много по-снизходителна за големите разходи, ако бъде редовно информирана за прогреса в работата.
— Вие знаете не по-зле от мен…
— Спести си това, Лу! Не подлежи на дискусия. Сега ние сме на такъв етап, че се нуждаем просто да „изтекат“ едно-две неща. Хората са изплашени до смърт от последните събития. Нещата стават неуправляеми. Джон има приятел в пресата. Ще възложа на него тази задача.
— Стават? Това нещо е извън контрол от месец април. Ние правим всичко, което е по силите ни.
— Е, това е, което искам да им се каже.
— Ами кажете на „Публична информация“ да пусне нещо полузамъглено. Това е тяхна работа.
— Искам да дадем информация за отпечатъка на стъпките. Знаем, че престъпникът тежи около седемдесет и три килограма. Такава информация не може да ни навреди с нищо.
— Не, няма начин! Дадем ли това, обектът ще захвърли обувките, а те могат да станат най-важната част на този случай. Категорично не!
— Тогава какво?
