Болд се опитваше да измисли нещо, но настоятелният тон и допълнителният натиск работеха срещу него. През последните няколко нощи не беше спал добре, беше лежал буден от нервен стомах и тежки мисли. Заспиването означаваше сънища, неприятни сънища. Сънуваше, че Кръстатия убиец е застрелян. Той си мислеше: „Какво беше достатъчно незначително, но би могло да подхрани любопитството на публиката, без да застрашава следствието?“.
— Не виждам нищо подходящо.
— Това ли е вашият отговор?
— Зная, че няма да ви хареса, но аз казвам, че трябва да продължим, както до сега. Събрахме богата информация през последната седмица. Това е ново разследване. Ако и да не сме спечелили нищо, то поне възникнаха цяла нова серия въпроси, които се нуждаят от отговори. Малко по малко нашият човек се подхлъзва. Боже господи, ние можем да имаме като свидетел онова момче!
— Разговаряхте ли с него?
— Не, все още не! По-късно днес. Дафи не смята, че е подходящо да се разговаря в присъствието на родителите. Аз съм съгласен с нея.
— А за Катрин Дехавелин, нашия номер десет? Какво знаем?
— Няма пълно съвпадение, Фил. Ако нищо друго не подкрепя моята версия, то случаят Дехавелин я потвърждава. Само някои от нас знаят пълната информация за жертвите, правилно? Ако пресата я има, убиецът — или убийците — биха били по-внимателни. В случая с Дехавелин няма ясно присъствие на приятел или любовник. Тя е живяла с още две жени, които са отсъствали през уикенда. Това е в противоречие с всичко, което знаем за другите случаи.
— Убийци?
— Не изключвам възможността някой дубльор да е убил Кейт Дехавелин.
— О, недей, Лу! Нали и двамата сме чели рапортите на Дикси? Случаят е идентичен.
— Не е вярно! Тук има нови моменти: лента, с която устата е била залепена, фактът, че по някакъв начин е успяла да се освободи и да побегне, липсата на натъртвания под китките на ръцете. Не забравяйте, че нямаше и червените влакънца. Аз не бих подминал това.
— Надявам се, няма да го кажете на пресата. То ни е нужно.
— Каквото и да дадете на пресата, ще възразявам. Ще напиша това в докладна записка, Фил. Това ще минира цялото разследване.
Шосвиц погледна скептично Болд.
— Боже, Лу!
— Аз защитавам моето следствие.
— Щастлив съм да чуя да го наричате ваше следствие.
— Вие знаете какво искам да кажа.
— Аз говоря сериозно. Винаги и навсякъде съм казвал същото. Това е най-окуражаващото нещо, което чувам да казвате от седмици наред. Но направете ми просто една услуга. Престанете да идвате в такова състояние на работа. Изглеждате така, сякаш спите на стола. Това с нищо не помага. Дори и капитанът коментира това.
Зад тях се чу покашляне, като за прочистване на гърлото.
Те и двамата се обърнаха към вратата на малкото пространство на офиса на Шосвиц. Крамер, със зачервено от гняв лице, процеди през зъби: „Мислех, че това беше наше разследване, или не съм разбрал?“.
Болд погледна към Шосвиц и затвори очи с досада.
Лейтенантът прехапа устни и се опита да измисли нещо да каже.
— Копелета! — каза Крамер и изчезна.
Училищният двор отново напомни на Лу Болд неговите ранни години в Якима. Накара го да си спомни за своя баща, който непрекъснато пиеше бира, докато работеше на щанда в сервиза на „Волво“ за камиони и магазина за резервни части. Спомни си и за сладкия мирис на канела в майчината кухня, и за дългия път до вкъщи по правите като стрела пътища — тихите и спокойни пътища и улици с добри хора в къщите, хора, които се познаваха и си вярваха, хора, които се грижеха един за друг.
Зад него звънецът удари и първите деца — или млади възрастни — се втурнаха навън през вратата. Този звънец беше ехото на неговото минало отпреди трийсет години, което го развълнува. Колко много се бе променил той и в същото време толкова малко! Детските лица, които виждаше сега, не се различаваха от лицата на неговите съученици в миналото. Той се пренесе към миналото само за момент — безвъзвратното минало на безгрижната радост и свободата на младостта.
Джъстин Левит позна веднага Болд. Той не направи дори опит да погледне встрани и да го избегне. Направо отиде при него и подаде ръка, която Болд стисна.
— Благодаря ви, че не казахте на моите родители! — рече момчето.
— Няма проблеми.
— Майка ми ме чака.
— Да поговорим само една минута.
Момчето кимна с глава.
Болд веднага започна с това, което Дафи би нарекла втора фаза.
