— Ако това е негова работа, тогава той има изцяло нова програма. Преди две седмици изтърсва тази във водата. Една седмица по-късно убива Дехавелин, а междувременно извършва съвсем чиста работа с Крой. Кой знае какво ще видим по-нататък? Ако не е той, може би няма никаква връзка.
— Чувам го, че идва.
— Какво значи това?
— Дубльорът. Не бих могъл да бъда съвсем сигурен обаче.
— Това е една възможност, Дикси. Ние обсъждаме възможности, това е, което правим сега.
— Бих искал да я изнесем оттук час по-скоро, Лу. Много се задръстихме — десетина гости през миналата седмица — няма повече стаи в нашия хан.
— Колко време ще я държите?
— Деветдесет дни, или докато узнаем коя е тя и намерим място, където да я преместим. Ще имаме нужда от изследване на зъбите, имате ли предвид някаква кандидатура? Без това идентификацията ще бъде затруднена, което би ме поставило в деликатно положение.
— Слушам ви.
— Отнася се за госпожица Гейнис. Преди да пристигнете на „Алки Пойнт“ имах възможността да се запозная с нея. Не ме разбирайте лошо, тя е очарователна, атрактивна и очевидно достатъчно умна.
— Но?
— Тя малко се престарава, не мислите ли? Очевидно е звъняла тук, докато ние бяхме на път за насам, и е поискала точните размери на трупа. Ние с вас знаем, Лу, че размерите, с каквато и точност да ги имаме, все пак представляват част от всеки рапорт. Освен това знаем, че след двуседмично киснене в супата, не бихме могли да дадем точните размери, дори ако тялото беше в прекрасна форма, което не е така. Знаете газовете какво правят с едно тяло. Ще сме щастливи, ако успеем поне да се доближим до истинските размери. Мисля, че сме достатъчно заети и без прекалените искания на госпожица Гейнис. Предпочитам всички искания да идват чрез вас, да ги филтрирате, преди да дойдат при нас.
— Съгласен.
— Благодаря. Не искам да кажа, че съм…
— Няма проблеми.
— Окей — каза Диксън, като си разтъркваше очите. — Окей, Лу, добре.
Ройс почука и влезе.
— Почистена е цялата, Док. Да я поставя ли в зала едно?
— Да. Ние идваме след минута.
Болд чу Док Диксън да казва „ние“ и веднага започна да мисли как би могъл да избегне аутопсията. Никога не бе ходил там. Той се изправи, потупа Ройс по рамото и каза:
— Постарайте се!
Напусна офиса веднага. Два часа при обезличения труп не можеше да понесе.
Особено преди обяда.
Болд се върна в гората, където беше намерено тялото на Кейт Дехавелин. Трябваше да си отговори на твърде много въпроси и се надяваше, че самотата ще му помогне. Как Дехавелин е могла да избяга навън, дори за кратко време, след като другите не са успели? Защо убиецът е залепил устата на Дехавелин затворена, докато при никоя от другите такова нещо не е имало?
Той мисли няколко минути, мъчейки се да си представи какво е направил убиецът, след като я е умъртвил. Дали се е върнал в къщата или е пресякъл през шубраците? Ако успееше да установи това, би могъл да разгадае цялата стратегия и да определи как убиецът е доближил къщата. При Крой убиецът беше влязъл през задния двор, като беше заобиколил предната фасада — съгласно очевидеца Джъстин Левит. Той е носел нещо. Но какво? Женски дрехи, включително шапчица с колосани червени нишки? Болд не вярваше вече на теорията за наличие на травестит. Джъстин Левит беше видял престъпника в сини джинси и по реда на събитията, следваше въпросът как би могъл убиецът да има достатъчно време за смяна на дрехите. И така, носел е нещо! Шапка? Боне?
Болд не можа да открие допълнителни доказателства, оставаше си единствено отпечатъка на обувка „Рокпорт“. По посока на езерото, където земята под дърветата беше по-размекната и определено биха останали следи от стъпки, нищо не би могло да се намери. Нима убиецът е дошъл през гъстите шубраци? И как се е изтеглил обратно?
Той обходи цялото пространство на двете съседни кварталчета, за да търси следи от автомобилни гуми, с надеждата да свърже следите зад къщата на Крой с това убийство, но нищо не откри. Питаше се дали фургонът, забелязан зад къщата на Крой, има въобще такова значение за това убийство, както би могло да изглежда. Колко хиляди такива фургони имаше в района на Голям Сиатъл?
След разговора с Дафи за възможните мотиви на един убиец дубльор, Болд продължаваше да си представя в тази роля свой колега полицай, който умело се спотайва някъде в сянка, поглеждайки предпазливо през рамо. Гняв. Ревност — заради неговата способност да се прикрива. Идеята изглеждаше абсурдна, но не можеше нищо да се изключи напълно. Единственото лице, известно на Болд като невинно, беше самият той.
Той караше към центъра на града, но мисълта му бръмчеше непрекъснато. Като изкачи хълма при „Аврора“, видя града под себе си като на длан. Наляво Междущатски път номер пет беше нагъчкан с автомобили. Днес не забеляза белите пластмасови знаци. Вместо това видя корабостроителниците покрай канала и ръждиво оцветените корпуси на рибарските кораби, чезнещи в черните води.
