Болд не би могъл да си представи какво значи да се осигурява непрекъсната работа на такова заведение, какво означава да започнеш работния ден в девет или десет часа и да работиш до два или три часа през нощта. При това служителите винаги те мамят, посетителите също. Да живееш живота си само на едно място, където мирише на вкисната бира и стари пури, където всеки поглед към външния свят е считан за натрапничество, а разговорите са досадни. Няма благодарности. Но всичко това показваше, че неговият живот е дяволски добър.
„Може би затова и дойдох тук“ — помисли си Болд.
— Как ви върви работата по „кой го направи“? — попита Беър.
— Все още не зная кой го е направил.
— За какво ти плащат?
— Плащат, защото никой не се заема с тази работа.
— Да, има смисъл.
— Имаме работа със смахнат човек. Обича да беси жени.
— Че кой не обича?
— Напуснах Елизабет — каза Болд.
Това беше възприето със закъснение.
— Вие какво?
Болд кимна.
— О, боже! Това е адски звучаща нота.
— Ако говорим за ноти, пианото ти се нуждае от настройка.
— Е, не прехвърляй темата върху мен. Искаш ли да говориш за това?
— За пианото или за Елизабет?
— Не превръщай разговора в прослушване. Аз съм сериозен. Искаш ли да говориш?
— Не!
— Ох! Дошъл си тук заради добрата храна?
— Съжалявам. Няма за какво толкова да се говори. Тя мисли по моя въпрос от месеци. Загубихме всяка връзка между нас. Тя печели пари в своя бизнес. А аз не зная къде съм. Изцяло в работата, мисля. В откриване на убийци. Тя иска да работи по свой начин. Иска къща в Броудмор и яхта в Шлиснол.
— И какво лошо има в това? Някои имат и по-лоши мечти.
— Завъдила си е любовник.
— О-о!
— В „Четирите сезона“, не където и да е.
— А защо не? Момчето вероятно ще я отпише скоро. — Беър го погледна с надеждата да предизвика приятеля си, но разбра, че не е успял. — Винаги се забавлявам — каза.
— О, нямам нищо против.
— А ти къде си?
— Под наем в Интерлейк — близо до Стоун Уай — зад Алайд Ван. Малка къща с две спални, в дъното на двора, оградена с висок жив плет. Верандата смърди на котешка урина. Знаеш ли нещо против такава миризма?
— Обгаряне! — Пак не улучи.
Болд кимна.
— Аз съм в квартал три хиляди и петстотин. Може би ти си някъде наблизо. Това е единствената къща, която не се вижда от улицата. Търси джунглата. Това съм аз.
— Тарзан.
— Правилно.
— Много съжалявам за Лиз.
— Аз също.
— Не е ли възможно помирение?
— Не зная. Аз я обичам. Трябва да я обичам все още, иначе това не би ме наранявало толкова много. Предполагам, много неща могат да се простят, стига да има желание за това. За сега ми липсва такова желание. Минаха само няколко дни. Това може и да се промени.
— По дяволите! Направи същото. Това ще те накара да се почувстваш добре и същевременно виновен и по-малко сърдит на нея.
Болд се усмихна.
— Такъв ли е механизмът?
— По дяволите, така е.
— Не съм много добър в тази област в последно време. Да знаеш някакъв цяр?
— О! За мен лекарството е Катлийн Търнър. Тя с открития кредит към стария Джеймс Бонд. Голи пухчета, плуващи наоколо със светлини зад тях. Вземаш под наем две филмчета, купуваш малко сусамено масло, останалото идва съвсем естествено. Опитай с лявата ръка — за смяна.
— Ти си досаден понякога, знаеш ли?
— Заслужава си разходите. Катлийн Търнър в „Боди Хийт“. Казвам ти: тя е способна да събуди и мъртвото във всеки от нас.
Болд не можа да се въздържи да не се разсмее. Беър ще си остане на петнайсет години завинаги.
— Имаш ли собствено видео?
— Не. Искам да кажа да, но вече не.
— Ще наемеш видео. „Боди Хийт“, казвам ти.
Болд извади портфейла си, но Беър го спря:
— Един музикален сет покрива напълно кошничка миди. Квит сме. „Щастливия час“, от пет до седем и половина. Двайсет долара на сет и мляко, колкото можеш да изпиеш. Запомни!
Болд стана.
— Аз правя това някак си, Беър, но ще помисля за пумпала.
Без да става от стола, Беър му подаде ръка за довиждане.
— Приятно ми беше да те видя, Монахо! Идвай по-често.
— Сега вече като самотник вероятно ще живея тек.
— Постарай се да свикнеш.
По пътя към изхода Болд затвори капака на клавиатурата, помилва гладката повърхност на пианото нежно и замислено, и след кратка пауза излезе навън.
Болд позвъни в офиса. Нищо в кухнята, малко по-късно трябваше да се присъедини към Боби Гейнис, която го беше помолила да се срещнат в една сладкарница на Североизточния маркет в Балард.
Тя не носеше мушама днес. Беше с черен панталон и кафяво червено-черна риза с подплънки на раменете. Носеше голяма чанта от мачкана кожа, провесена тежко на рамото, с пуловер на ръка.
Нейната гъста руса коса беше с преднамерено разрошен вид. Тя беше някак си чувствена, без ослепителна, синтетична красота — тип жена с голям апетит, висок глас и, ако се съди по походката, с безпогрешна самоувереност. Тя се качи на стола до Болд и се намести.
Той се почувства възбуден — едно окуражаващо чувство.
