— Но не и синтетичните, нали? Те не стават за бърсане на прах.
— Правилно! Щатската лаборатория ще ви отговори какъв тип тъкан е това. Вие смятате може би, че сте открили специфично парче от дрехи? Смятате, че тези отпечатъци ще съвпаднат с онези от случая Дехавелин? Че моето мнение не заслужава внимание? — Ейбрамс имаше навика да се самоподценява. Неговото мнение винаги беше много ценно. Не един път неговото свидетелстване беше единствено решаващо за съдебния състав. Той започна да пълни втора торбичка. — Тези следи от обувки са различна история. Не разполагаме с твърде много. Няма пълни отпечатъци, това е. Може би ще можем да ви дадем ръста, но поради липса на яснота в буквите, което показва износване, може би ще успеем да ги свържем с отливките на моите хора от мястото на Дехавелин. Това би било добре, нали?
Болд знаеше, че някои детективи в управлението съвсем непредпазливо изясняват на Ейбрамс какво им е нужно от Следствения отдел, с надеждата да ускорят следствието. За Ейбрамс такава практика беше досадна.
— Аз искам това, което е. Да поставим въпроса така.
— Добре.
— А намерихте ли отпечатъци върху книжните чинии в сметта?
— О, да, както и на щипците за скарата. Покрихме с прах за отпечатъци по-голямата част от тази печка и дръжките на бравите на стъклените врати, но се оказаха чисти. Може би подозрително чисти, ако следите мисълта ми.
Той завърши взимането на проби от повърхността и продължи по-надолу.
— Това ли е всичко? Още нещо?
— Много скоро ще се справим.
— Ще видя какво мога да направя.
Боби стоеше до ъгъла на сградата. Болд не я беше забелязал, докато не се обади.
— Искате ли да говорите с нейния приятел? Той е попълнил рапорта за изчезването.
— Осигурете го — отвърна Болд. Приближи се до нея, приятелски я потупа по рамото и каза: — Добра работа, детективе! Вие сте на върха на нещата.
— Благодаря, сержант — каза тя.
— Какво, ако ме наричате просто Лу?
— Какво ли? — питаше тя, като го гледаше ухилена, минавайки пред колата.
В понеделник сутринта Болд и Гейнис разпитаха Дейвид Монтроуз. Той беше канадски французин, експерт по лингвистика, нает от университета по силата на някакви споразумения за културен обмен, което той обясняваше, но Болд го пропусна. Неговите зъби приличаха на надгробни камъни в лошо поддържано гробище, завъртени, наведени и с различни височини. За разлика от разбърканите зъби, всичко останало подчертаваше неговия характер: мургавото лице, буйната коса и свирепите сини очи. Имаше успокояващ, хипнотичен акцент и начин на говорене — професионално избягваше инверсията във фразите и разместваше предлози, местоимения, определения. Болд забеляза, че младата полицайка не можеше да откъсне погледа си от него. Той веднага почувства недоверие към този човек и беше уверен в себе си, защото имаше голям опит във формирането на първоначални оценки.
— Вярно е. Аз попълних рапорта до полицията. Но моля ви, не бързайте със заключенията си. — Монтроуз погледна към Боби и се въодушеви. — Това беше един роман, но той свърши. Ако мога да говоря откровено: тя има характер на жена, която не приема отказ. Има твърде много пари и свой начин на живот от дълго време. Представяте ли си, първоначално не разбирах това, но такъв е начинът й на живот. Имаше свада между нас и аз прекарах цялата нощ сам.
— В коя нощ стана това? — прекъсна го Боби.
Той се замисли.
— Петък.
— Датата? — попита Болд.
— Преди две седмици, по̀ миналия петък.
Болд погледна към Боби, която каза:
— Трийсети септември.
Монтроуз продължи:
— Но това не беше за пръв път, да се случи такова нещо. Най-често обаче тя ми се обаждаше на следващата сутрин и се извиняваше. Наречете го интуиция. Може би това е по-скоро мъжко самолюбие. — Той погледна към Болд. — Но след като тя не ми се обади, аз й телефонирах, но не можах да се свържа с нея. Опитах отново няколко вечери по-късно — трябва да беше вторник, мисля — след което подкарах моя автомобил към нейната къща и я чаках там. Нейният сърф и колата липсваха. Помислих, че е отишла да потренира, но трябва да кажа, че това малко ме изненада.
— Какво, по-точно? — прекъсна го Болд.
Монтроуз го порази като човек, който никога не спира да говори. Той се самонавиваше и с удоволствие би продължавал да доминира разговора цели часове. Това беше добре за един професор по лингвистика, но не беше съвсем идеално за полицейския разпит. Болд беше доволен, че разговарят прави и си мислеше в каква ли словесна престрелка щеше да се превърне този разговор, ако бяха седнали.
Монтроуз беше недоволен от прекъсването.
— Тя е нещо като фанатичка по отношение на здравето. Да? Аеробика, сваляне на тегло, такива неща. Но сърфинга преди всичко! Това е нейната любов.
— Казахте, че сте бил изненадан — Болд го прекъсна отново и с поглед му показа, че това значи бизнес. После кимна на Монтроуз да продължи.
— Тя имаше болки в лакътя от дълго време. Мисля, че беше от сърфинга.
— Посещаваше ли лекар във връзка с това?
— Да, доктор по костите — той погледна към тавана за помощ, — терминът е…
— Ортопедия — помогна му Боби.
