Той се усмихна, бляскайки с развалените си зъби.
— Да, благодаря ви. Не зная неговото име.
Болд си записа. Монтроуз имаше необикновено малко ходило и носеше черни кожени италиански обувки. Въпреки това Болд го попита дали притежава чифт „Рокпорт“ обувки. Монтроуз изглеждаше обиден от този въпрос. Той се погледна и каза:
— Моля, лейтенанте. Нима ви изглеждам така, че бих могъл да притежавам „Рокпорт“ обувки?
Болд го попита сетне за историята на приятелството му с Норвак. Монтроуз твърдеше, че я е срещнал в така наречения „Боди шоп“ по време на упражнения, че първоначално са се срещали като случайни приятели, но впоследствие това приятелство е прераснало в нещо по-динамично. И допреди няколко седмици са се срещали „редовно“.
Споменаването на „Боди шоп“ привлече вниманието на Болд. Ла Моя беше отбелязал разните „Клубове за здраве“ при изброяването на местата, често посещавани от жертвите, преди тяхната смърт. В полицейската работа нямаше пространство за случайни съвпадения, а най-малко в мислите на Болд. Един „Клуб на здравето“ би могъл да бъде прекрасно място за набелязване на жертви.
Боби запита:
— Какво е могла да облече за уиндсърфинга и къде би могла да отиде?
Монтроуз се ухили и преглади двата края на устните си, като че имаше мустаци. Или се стараеше да скрие зъбите си?
— Тя носи водолазен костюм, госпожице Гейнис!
— Какъв тип бански костюм? — попита отново тя.
— Не, не мисля, че ме разбирате, госпожице Гейнис. Носи само водолазен костюм. Това е всичко. Никакъв бански. — Той погледна към Болд и поясни: — Тя обича костюмът да прилепва плътно… към кожата й. Да? Без костюм!
— Сигурен ли сте? — Тя беше озадачена от противоречието.
— Слушайте! Това е нещо, което аз би трябвало да зная. Не е ли така? Например понякога тя облича един от тези костюми от изкуствена материя без долно бельо. Без нищо въобще. Харесва да се облича по този начин. В други неща е също своеобразна. Повярвайте ми. Тя е необикновена във всичко. И тези неща прави по свой начин, различен от другите, с претенцията да докаже, че не е онова покварено богато момиче, каквото всъщност е. Мисля, че с времето тя ще изживее и ще надрасне всичко това. Някой ден. Но в това дете се крие една бъдеща деликатна и нежна жена, която очаква своето време да цъфне. Не сте ли срещали такива жени?
— Не е ли носила бельо, което бързо се сваля?
Той поклати отрицателно глава.
— Вие слушате ли ме? — Той погледна и двамата. — За работа, сигурно. За спортуване, никога. Повярвайте ми. Това беше и една от причините да си купи този минифургон, аз мисля. Тя би могла да обиколи Лейк Вашингтон, парка, и да намери място, където да си смени дрехите с водолазния костюм под прикритието на колата.
— Какъв беше фургонът на цвят? — попита Болд.
— Тъмносин — отвърна Монтроуз.
— А защо Лейк Вашингтон? — учуди се Болд. — Защо не в пролива?
Монтроуз вдигна рамене.
— Мисля, че не е плавала в пролива. А какво по-точно имате предвид, детективе?
Болд не отговори. Вместо отговор го помоли да продължи описанието на фургона. Монтроуз направи това много детайлно, като стигна дори до антената, която била счупена от някакъв вандал. Боби си записа. Разказът на Монтроуз звучеше като на амбулантен търговец комисионер. Първоначалното недоверие на Болд спадна. Сега не изпитваше недоверие към този човек, а просто не го харесваше. Монтроуз беше влюбен в себе си. Затова Болд не се изненада, че една жена започва да търси други след няколко месеца, прекарани с него; същевременно разбираше и неговата привлекателност. Монтроуз имаше бесния поглед на картоиграч, студен, успокояващ акцент и силно тяло, пакетирано в екстравагантни дрехи. Той беше канадец, който се смяташе за континентален европеец. Премести се близо до стената, като очакваше детективите да го последват, и запали цигара без филтър. Всмукна толкова надълбоко още при първото дръпване на цигарата, че от устата му не излезе никакъв дим, когато заговори.
— Тя има много хубав тен. Обикновено прекарва по няколко минути всеки ден под лампите — вие знаете — една от онези специални лампи. Тя си купи една и я постави в стаята на долния етаж.
Болд си спомни за долната стая с дръпнатите завеси и го попита дали е имал предвид нея. Оказа се, че да.
„Дали това не е представлявало възможност за съгледвача да открие потенциалната жертва?“ — чудеше се Болд. Крой с нейната среднощна закуска, Норвак с нейната тен-лампа. Тази схема на съгледвачество може би най-много се вместваше в последните убийства. Дехавелин беше изключение. Тя и нейните приятели са поддържали завесите на спалнята винаги спуснати заради ослепителната светлина на уличните ламти и не са известни никакви привички, които биха позволявали на един зяпач да надзърта в стаята. Но, разбира се, винаги може да се намери някаква възможност. В един град няма пълно усамотение.
